Ян седи там и гледа купчинката пръсти на пода; изпусна гипсовата ръка, докато събираше багажа, и помете парчетата в ъгъла. Как можа да повери луковицата на Герит? Човекът е слабоумен. Не — всъщност истинският идиот е Ян. Трябваше да настоява да отиде сам. Можеше да завлече доктора със себе си. Явно съвсем се е бил побъркал.
София сигурно се тревожи. Почти не му беше останало време да мисли за нея; беше останала на заден план. Смъртта ѝ, макар и инсценирана, изглежда, някак я беше отделила от драмата на живота. Сигурно чака бележка, че е осребрил луковицата и разчистил дълговете си; сигурно чака пристигането му. Трябваше да прекара нощта с нея в къщата на Матеус, преди да потеглят на разсъмване. Лизбет ще им сготви гъска, за да празнуват.
И тогава Ян го чува: звук от тихо пеене. Влиза в ателието и се втурва към прозореца. Много е слабо, но явно се приближава. Разпознава го, както родител разпознава гласа на рожбата си сред шумотевица от гласове.
Гласът се приближава. На улицата тълпата хихика и се отдръпва, за да стори път. Герит изплува от тъмнината.
Герит се олюлява, запазва равновесие и се запътва към входната врата.
Ян я отваря широко. Герит влиза, преплитайки крака.
— Къде беше, за бога? — пита го Ян. — Казах ти да се върнеш право вкъщи!
— Бях… — Герит заваля думите. — Бях… бих се с испанците…
Едната ръка е свил върху гърдите и пази нещо. Другата размахва енергично из въздуха.
— Бум, трас!.. бих се и спечелих. — Поглежда към мъжете в стаята и примигва с очи. — Здравейте! Банкет ли си правите? Може ли да се присъединя?
— Не — казва Ян. — Не си правим банкет. Чакаме теб.
Той бута Герит да седне на един стол.
— Къде е пакетът? — произнася думите бавно, сякаш говори на малоумен. — Пакетите, които те помолих да донесеш. Къде са?
— Тук са. — Герит отгръща жилетката си гордо и изважда два пакета, увити в хартия. Вече са изпомачкани; вървите са се разхлабили. — Взех ги, точно както ми каза.
Подава ги на Ян. Ян слага пакетите на масата. Мъжете гледат хипнотизирани. Не се чува звук, освен от хриптящите дробове на Герит; диша тежко, запъхтян от усилията.
Ян развързва първия пакет. Вътре има бучки пигмент, увити в тънка хартия. Тишина. Ян отваря другия пакет. Там има трохи и начупени парченца от сладки.
— Извинявайте, сър — промърморва Герит. — М-м-малко… ги смачках… битката, нали разбирате… срещу испанците.
Ян прошепва:
— Къде е луковицата?
Герит го поглежда; устата му зяпва в почуда.
— Кое?
— Третият пакет, Герит. В него имаше луковица на лале.
— Лукът? Изядох го.
58
София
Ако обелиш лук, плачеш.
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632
Тече ми кръв от носа.
— И на мен ми се случва, когато се развълнувам — казва Лизбет. Тя глади роклята, която ще нося. Донася ми горещата ютия.
— Ето, наведи се над нея. Нека няколко капки паднат отгоре, това ще свърши работа.
Навеждам се над ютията. Капките кръв падат върху нея с цвърчене. Внезапно Мария и суеверията ѝ започват да ми липсват. Преживяхме толкова много заедно, повече, отколкото човек може да си представи, а няма да я видя никога вече. Никога няма да разбера дали тя и бебето са щастливи. Дали хитростта ѝ с дойката ще проработи. Дали приликата на бебето с Мария ще стане твърде очевидна? Това са въпроси, които вече нямам право да задавам. Смъртта ме е откъснала от живите и скоро ще напусна тази страна завинаги.
Чувствам се самотна. Единственият човек, с когото съм разговаряла, е тази жена — Лизбет, която никога преди не бях срещала. Къде е Ян? Навеждам главата си назад и притискам кърпичка към ноздрите си. Ютията не излекува кървенето. Цялата съм в кръв; съвсем съм си жива.
Защо го няма? Църковните камбани навън оповестяват осем часа. Лизбет слиза долу, за да залее печащата се гъска с мазнина. Изваждам молитвената броеница — стисках я в ръка, когато умрях, тя е единственото, което взех със себе си. Пресвета Марийо, Майко Божия… Броя мънистата, докато се моля той да дойде. Толкова е греховно да се моля предателството ни да успее, но и бездруго за мен вече няма спасение.