Следва дълго мълчание. Вече взех решение. Обръщам се към Ян, прегръщам го и го целувам. Колко страстно ми отговаря, с какво облекчение. Заравям пръсти в косата му и държа лицето му в дланите си. Колко много го бях обичала.
Телата ни са притиснати едно в друго, но телата също лъжат. В миналото моето беше лъгало толкова често. Прегръщам силно Ян и пия от целувките му; сякаш никога няма да спра. В този момент го мамя, точно както през всичките тези месеци ние мамехме другите.
След това се освобождавам от обятията му.
— Върви и ги помоли, тогава — казвам аз, докато галя косата му, — Отиди и помоли Матеус да ти заеме пари. Ще те чакам
тук.
59
Ян
Любовта се присмива над ключарите.
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632
Матеус и Лизбет чакат в кухнята. Гъската се върти на шиш. Капки лой падат от нея и съскат сред пламъците. Шпаньолът им гледа, от устата му капе слюнка.
Когато Ян влиза, Матеус става. Налива му чаша бренди и го прегръща.
— Беден стар, калпазанино — казва той. — Винаги си бил глупак, когато става въпрос за жени.
— Тя не е като другите жени.
— И какво ще правиш сега?
Ян пресушава чашата си.
— Все още бихме могли да отплаваме утре, но ще ни трябва помощта ви.
Той моли за заем. Матеус се съгласява.
Лизбет хваща ръката на Ян:
— Радваме се, че можем да помогнем. Скоро ще заминете и ще оставиш всичко това зад гърба си.
В този момент влиза Алберт — най-големият им син.
— Време е за вечеря — казва Лизбет. — Извикай и другите.
— Коя е тази жена? — пита момчето.
— Коя жена? — пита Ян.
— Онази, която изтича надолу по стълбите — отвръща Алберт. — Със синьото наметало. Модел ли е?
— Къде е?
— Тръгна си.
60
София
Никой не може да изчисти роклите им,
все някое петно ще остане завинаги.
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632
Пълнолуние е. Никой художник не може да възпроизведе съвършенството на Божиите творения; каква арогантност е да се опитва! Луната е идеален кръг, по-перфектен от овалите, които Ян рисува в облените си в лунна светлина нощни пейзажи, по-перфектен от редичките алчни О-та които изписва, приведен над сметките си… Тези празни нули ни доведоха дотук.
Улиците са пусти. Окъпани са в призрачна светлина. Докато тичам по тях, пантофите ми трополят. За първи път не ме интересува дали някой ще ме види, защото съм стигнала дъното. Вчера вечерта умрях за света, но днес ще изчезна завинаги. Облекчението придава лекота на стъпките ми, нося се по улиците.
Луната, отразена във водата, ме съпровожда. Небесата са се сринали; едно сътресение, и светът ми се преобърна. Нищо чудно, че онази гравюра тормозеше съзнанието ми, когато бях малка; онзи удавен свят, където камбаните биеха под водата и мъртвите се олюляваха. Мислех си, че махат с ръце, умолявайки за милост; сега осъзнавам, че махат за поздрав. Знаех си, че накрая ще отида при тях.
Водите на този град ни отразяват като огледало — каква суета! Мария се е обличала в дрехите ми и си е мечтала да е на мое място. Моята собствена суета е далеч по-голяма. Мислех си, че мога да преобърна естествения ход на нещата. Намесих се в плановете на Бог; гордостта ми е голяма като тази на моя народ, който пожела и завзе земите на страната ни от морето. Създаването на нова земя е дело, присъщо единствено на Бог, — написа Андриес Виерлинг — един от нашите инженери, — защото Той е този, който дава на някои хора ума и силата да го направят. Що за лицемерие е това? Използваме Бог, за да оправдаем собствените си действия, когато всъщност сме задвижвани единствено от инстинкта си за самосъхранение.
Но за какво ни е притрябвало да оцеляваме? Този свят не е нищо друго освен бляскаво отражение — една химера. Дали сме го подозирали, когато сме построили града си върху огледала? Някога мечтаех за живот с Ян. Взирах се във водата и виждах един свят на мечти, отразяващ моя собствен, където бих могла да бъда щастлива. Колко много грешах. Защото това не беше нищо — просто отблясък лунна светлина върху повърхността, лъскав гланц на сатенена рокля. Никога не е било нещо повече от това. Похотта и гордостта, тези смъртни грехове, ме заслепяваха за истината.