Облекчен, продължава да се храни. И за какво изобщо беше всичко това. Жените са странни същества с такива причудливи дребни прищевки. Колко са сложни в сравнение с мъжете. Те са като кутийка ребус — трябва да натиснеш тук, да завъртиш ключа там и чак тогава можеш да отключиш тайните им.
Корнелис обича съпругата си безумно. Понякога, подчертана от светлината на свещта, красотата ѝ кара сърцето му да спре. Тя е неговата надежда, неговата радост, живецът на душата му. Тя е чудо, защото го върна обратно към живота, когато вече беше загубил всякаква надежда. Тя го спаси също както той, по съвсем друг начин, спаси нея.
След вечеря Корнелис хвърля друга буца торф в огъня, сяда и запалва лулата си. Най-голямата утеха на един мъж е щастливият дом, където се наслаждава на грижите на любящата си съпруга. София обаче не е там. От горния етаж се чува скърцането на дъските под стъпките ѝ. Следва тишина. Тя каза, че има главоболие, и се оттегли рано. Обикновено седи с него и шие; понякога играят карти. Тази вечер беше неспокойна, нервна като кобила, която предусеща гръмотевична буря. Този изблик по повод на художника беше доста нетипичен за нея.
Корнелис се тревожи, че тя може би се разболява; изглеждаше бледа тази вечер. Може би семейството ѝ липсва. Има твърде малко приятелки в Амстердам, а съпругите на познатите от близкото му обкръжение са далеч по-възрастни от нея. Не излиза достатъчно, не се забавлява. Когато се сгодиха, София беше жизнерадостно, щастливо момиче, но месец след месец все повече се затваряше в себе си.
Може би се дължи на отговорността да ръководи цялото това домакинство… трябва да назначат още един слуга. Вероятно съпругата му се чувства като в капан в тази къща, като щиглеца, който държеше в клетка, когато беше момче.
Корнелис изтръсква лулата си и се изправя. Ставите го мъчат; гърбът го боли. Зимата е дълга. Чувства тежестта на надвисналата над града мъгла като похлупак на казан за hutspot[9]. Осезателно усеща старостта си.
Заключва вратите. Духва свещите, всички с изключение на една, която взима със себе си на горния етаж. Миризмата на готвена риба още се носи из къщата. Вчера, на брега в Бевервейк, един кит беше изхвърлен от морето. Огромно същество, най-голямото, премерено някога в тази област. Това вся смут сред местните. Свръхестествена поличба, знамение за нещастие — чудовище, повърнато от океана, за да ги накаже за греховете им.
Корнелис знае, че това е наивно. Знае го от собствен опит. Трагедията не чака природата да ѝ дава знаци; тя удря на случаен принцип. Не разбито на парченца огледало бе причинило смъртта на милата му първа съпруга Хендрике, когато бе едва на четиридесет. Не струпване на звездите е виновно за смъртта на двете му деца в ранна възраст.
Защото Корнелис вече е загубил едно семейство. Както всички съкрушени хора, той знае, че светът е лишен от логика. Те го знаят в сърцата си, макар да казват на другите, а и на себе си, че такава е волята Божия. Прилежно следва религиозния си дълг. Всяка вечер чете на София от Библията; двамата свеждат глави в молитва. В неделя ходи в своята църква, а тя отива на тайна служба — нейната религия се толерира от обществото само когато се изповядва скришом. Но на него му се струва, че когато чете от Библията, той само си отваря устата като някаква риба. В неговия свят не съществуват думи за съмнение. Дори пред себе си не смее да облече подозренията в слова. Знае само, че загубата по-скоро е отслабила, отколкото засилила вярата му и че единственото сигурно нещо, на което може да се уповава, е тук, под пухените му завивки.
Корнелис влиза в спалнята. София е коленичила в молитва. Това го изненадва; мислеше, че вече си е легнала. Явно се моли от доста време. Когато го вижда, тя се сепва. Прекръства се и се покатерва в леглото, където ляга с поглед, отправен към тавана. От гредите виси хартиеното ѝ булчинско венче, сега покрито с прах, като гнездо на оси.
Потънала в леглото, тя въздъхва и помръдва. Излъчва аромат на младост. Желанието стопля старите му кости; преминава в студената му, бавно течаща кръв. Съблича се, изпразва пикочния си мехур в нощното гърне и си нахлузва нощницата. Това легло е неговата спасителна лодка; всяка нощ здравите ѝ млади ръце го спасяват от удавяне.
София лежи свита, с глава заровена във възглавницата. Преструва се, че спи. Той духва свещта и се качва в леглото. Дърпа одеялото ѝ и обгръща малката ѝ гърда в шепата си. Разтърква зърното ѝ между пръстите си.
— Скъпата ми съпруга — прошепва той.
Води ръката ѝ надолу, към провисналия си член.
9
Традиционно нидерландско ястие, приготвено от говеждо месо и размачкани картофи, лук и моркови. — Бел. прев.