Нищо чудно че Вилем изпитва дълбока благодарност към морето. То му беше предоставило две средства за препитание: рибата си, а после и своето злато. С тази плячка, плюс надницата му, има достатъчно пари, че да се уволни от флота и да започне нов живот. Очакванията му са все още скромни. Малко магазинче, това би го направило достатъчно щастлив. Обаче не за риба; вече му се гади от рибата. Иска да си отвори малко дюкянче за сирена, с Мария до себе си.
Всичките тези месеци се беше опитвал да я забрави, но не успя; тя е вътре в тялото му, като оловен куршум. Мария го беше осакатила. Може би на повърхността раната се е излекувала, но е скрита дълбоко под кожата му; и най-лекото движение провокира болката. Тя му липсва до отчаяние. Горчивината още не е преминала, разяжда сърцето му, но не е успяла да унищожи любовта му към нея. Тя е неговата духовна половинка; толкова е просто. В обятията на ръце под наем, той всъщност правеше любов с Мария; дивеше се на минаретата на Александрия през нейните очи.
Липсват му момичешкият ѝ смях и напуканите ѝ ръце, несломимото ѝ добро настроение и начинът, по който внезапно потъва в мечтание. Липсва му тялото ѝ. Обиколил е света, но центърът му на привличане се крие между чаршафите ѝ. Изток, запад, север, юг — най-хубав е домът ти тук. Той е холандец до мозъка на костите си.
Мария може и да е омъжена; може да не работи вече за мистър Сандвоорт и да е отишла да живее с мъжа, в чиито страстни прегръдки я видя Вилем за последен път. Може съвсем да го е забравила. Разбира се, мислил е за това, всеки ден и всеки час, но то няма да го спре да се опита да я намери. Той е зрял мъж, вече с пари в джоба. И по-лоши врагове е срещал. А ако загуби битката и установи, че тя вече не го обича… това е нещо, за което не може да мисли, не и тази вечер.
Къщите на Херенграхт се издигат величествено на лунната светлина. Днес бият камбани; Вилем усеща миризма на готвено. Зад кепенците семействата вечерят. Колко странни, но все пак познати му се струват тези къщи. В предишния си живот той чукаше по техните врати. Прясна треска. Пряспа каракуда. Какво пътешествие беше направил, през какви бури, а за тях това е просто нощ като всяка друга. Под краката му земята все още се люлее с ритъма на морето. Толкова много месеци беше мечтал да се завърне тук, че почти не може да повярва, че се случва наистина; ще се събуди и ще види, че все още се поклаща в хамака си на люлеещия се кораб. Луната — неговата пътеводна светлина — го съпровожда, отразена във водата.
Стига до къщата. Сърцето му бие по-бързо. За миг куражът му изневерява. Мария беше негова приятелка, това е ужасното, тя беше най-скъпият му спътник в живота, а сега се бои да я види. Премества торбата на другото си рамо и се запътва към входната врата. Капаците на прозорците са вдигнати. Поглежда през стъклото.
В предната стая на масата гори лампа. Столовете са покрити с черен плат, а картините са обърнати с лице към стената.
Вилем спира вцепенен. Кръвта му се смразява. Мария е умряла. Знае, че това е глупава реакция. Тя е слугиня; смъртта ѝ не би потопила цялата къща в траур. Освен това е твърде млада, за да умре. Това е немислимо. Светът обаче е пълен със странности. Вече не се осмелява да си вади каквито и да е заключения.
Починал е възрастният човек, разбира се. Това е логичното обяснение. Сигурно наскоро. Мария и господарката ѝ скърбят — ако Мария изобщо живее още в къщата. Сигурно вече се е омъжила и се е изнесла преди месеци. Може дори и да не знае, че бившият ѝ работодател е починал.
Всичко това минава през главата на Вилем, докато чука на вратата — плахо, от уважение. Минава доста време. Почуква отново, този път по-уверено.
Накрая забелязва някакво раздвижване в къщата. Трептяща свещ се появява в предната стая. Вилем притиска носа си към стъклото на прозореца. Старият мъж, облечен в нощница, с нощна шапчица на главата, изплува от тъмнината и бавно прекосява стаята. Брадата му сияе на светлината на свещта. Звук от вдигане на резе, превъртане на ключ. Вратата се отваря.
Вилем запазва самообладание:
— Съжалявам, че Ви безпокоя, сър. Дошъл съм да видя Мария. Тя все още ли работи за Вас?
Старият мъж се взира в него с присвити очи.
— Кой сте вие?