— Аз съм Вилем. Някога Ви продавах риба. Тя е моя позната. — Той се опитва да преглътне. — Не е мъртва, нали?
Мистър Сандвоорт го гледа втренчено.
— Не, — поклаща глава той. — Не, не е мъртва. Последвайте ме.
Вилем затваря врата след себе си и следва мистър Сандвоорт през приемната, през задната стая и надолу по коридора. Възрастният човек спира.
— Не — казва той. — Съпругата ми почина.
— Съпругата Ви?
Вилем се олюлява по стълбите, докато ги следва надолу към кухнята. Посреща го топлина и мирис на гозба. Масата е сложена за двама. Мария е седнала в един ъгъл, къпе бебе.
Тя вдига глава и го зяпва в почуда.
— Вилем!
Лицето ѝ грейва, после придобива твърдо изражение. Вилем мести поглед от нея към бебето. За миг си помисля, че е нейно и на възрастния мъж — сцената изглежда толкова семейна, сякаш почти са женени. Главата му се замайва.
Мария се изправя. Очите ѝ са присвити. Детето виси от ръцете ѝ, сякаш държи голяма сьомга. Започва да го повива.
— Какво правиш тук? — пита тя хладно.
— Дойдох да те видя.
Поглежда дрехите му.
— Къде си бил?
— Присъединих се към флота — казва той. — Днес акостирахме.
Мистър Сандвоорт се обръща към Мария.
— Добре ли си, скъпа моя?
Тя кимва и сяда тежко. Вилем присяда на един стол. Чувства се нежелан тук, но няма да си тръгне, не още. Трябва да каже нещо на стария човек.
— Много съжалявам, сър, че съпругата Ви е починала.
— Смърт при раждане — казва Мария. — Това е бебето ѝ. Казва се София.
— О.
Вилем се сконфузва. Мария все още го гледа студено, с присвити очи. Не изглежда щастлива, че го вижда. На ръката ѝ няма пръстен, но това не доказва нищо. Може би продължава извънбрачната си връзка с онзи мъж; все пак правеше същото и с Вилем. Пронизва го болка. Колко румена изглежда на светлината на огъня!
Мистър Сандвоорт прочиства гърлото си.
— Да те оставя ли с този млад мъж, Мария? Ще бъдеш ли в безопасност?
Мария кимва. Все още гледа Вилем. Мистър Сандвоорт излиза от стаята. Слушат стъпките му, заглъхващи в далечината.
— Защо ме изостави? — избухва Мария. — Как можа да го направиш?
— Аз? Ами ти?
— Защо го направи?
— Защото те видях — отвръща ѝ той. — С онзи мъж.
— Какъв мъж?
— Знаеш кого имам предвид.
— Какъв мъж — тя повишава тон. — Какъв мъж? Къде?
— Проследих те онази нощ. Видях ви да се целувате.
— Да се целуваме? Какво имаш предвид?
— Не лъжи, Мария…
— За какво говориш? Не те разбирам. Защо си дошъл тук след всичките тези месеци, ако ще ми крещиш?
— Не крещя!
Очите ѝ се наливат със сълзи.
— Мислех, че ме обичаш.
— Разбира се, че те обичах!
— Затова ли ме изостави? Защото ме обичаше? Разби сърцето ми, Вилем.
Започва да плаче.
— Добре — казва той. — Ако ме обичаш, ела с мен.
— Какво?
— Ела със мен още сега.
— Сега?
— Омъжи се за мен.
— Но, Вилем…
— Мислиш, че не съм достатъчно богат? Не съм богат колкото него?
— Колкото кого! — изкрещява тя.
— Имам пари… искаш пари, аз имам пари.
Той бърка в джоба си.
— Не искам пари. Какво ти става?
— Покажи ми, че ме обичаш. Кажи ми, че ще дойдеш с мен.
— Не мога.
— Виждаш ли? Не ме обичаш.
— Вилем, не мога да си тръгна! Заради бебето.
— Намери гледачка.
— Не мога. Трябва да остана тук с бебето. Ти не разбираш.
— О, разбирам всичко…
— Не, не разбираш! — крещи тя. Момиченцето се разплаква. С почервеняло лице Мария го взима на ръце. — Не мога да я оставя, защото е моя.
— Какво?
— Тя е моя, глупако. Моя е, наша е. Тя е твоя!
Бебето изпищява. Мария гледа смутена към Вилем. Бебето вече пищи с пълен глас.
Мария развързва корсета си. Блузата се свлича от раменете ѝ. Слага бебето на гръдта си.
Вилем я гледа как кърми детето. Малки пръстчета се притискат към плътта ѝ, сякаш свирят мелодия. Влажните черни къдрици на бебето, прилепнали по главичката му, са в контраст с бялата кожа на Мария. В замайващата тишина той чува влажния звук на сученето на бебето; това е тайнство, жаден звук, звук на напрегната съсредоточеност. Чувал го е и преди, при малките кученца. Умът му работи усилено; опитва се да преброи месеците назад във времето. Никой от тях не чува как вратата се отваря.
— Добре ли си, скъпа моя? Всичките тези крясъци…
Корнелис се спира на прага и зяпва Мария учудено. Плачът е спрял. На светлината на свещта Мария стои гола до кръста. Старият мъж гледа как бебето му суче от гърдата ѝ.