62
Ян
Господи, чуй молитвата ми, и моите вопли да дойдат при Тебе!
Не скривай лицето Си от мене; в деня на скръбта ми…
Псалм 101
Ян, Лизбет и Матеус претърсват улиците в три различни посоки. Търсят наслуки, защото никой не може да отгатне къде е отишла София. Лизбет предполага, че може да се е върнала в дома си на Херенграхт, за да се предаде и да помоли съпруга си за прошка. Ян не вярва, че би направила подобно нещо. Матеус допуска, че може да се е отправила обратно към семейството си в Утрехт, но Ян не вярва и в това.
Почти не слуша размишленията им, защото знае какво ще направи София. Това е най-ужасното. Познава я толкова добре, познава я до мозъка на костите ѝ. Останало ѝ е само едно нещо и е въпрос на време, за да разбере със сигурност, че е прав.
Макар че какво удовлетворение има в това да докаже, че е прав? Когато се връща в къщата, заварва Матеус там. На пода лежи подгизнало синьо наметало.
— Намерих го в канала — казва Матеус. — Извадих го с пръчка.
Казва, че няма и следа от тяло.
— Можем да се върнем там и да огледаме — казва той. — Но как можем да ги накараме да претърсят дъното на канала? Как да организираме издирване на някого, който се предполага, чс вече е мъртъв?
63
Корнелис
Ям пепел като хляб, питието си със сълзи размесвам.
Псалм 101
Корнелис е в шок. През живота си е страдал много от ударите на съдбата, но сега се чувства така, сякаш някой е ампутирал жизненоважните му органи. Тялото му едва се държи да не рухне. Вилем му налива чаша бренди, но ръката на Корнелис трепери и той не може да я повдигне до устните си.
Жена му е жива. Тя е инсценирала смъртта си, за да може да избяга с художника Ян ван Лоос.
Думите звучат толкова нереално; не може да ги проумее. Мария му обяснява отново.
— Не ми се ядосвайте, сър… — думите ѝ отекват някъде далеч. — Знам, че е подло, едва ли нещо би могло да бъде по-подло от това, но моля Ви, не ме наказвайте, сър.
Трябва ли да ѝ е ядосан? Сигурно.
Измамата на София надхвърля всякакви граници. Сигурно сънува. Заспал е в стола си. Ще се събуди с простата скръб на траура.
Никой човек на този свят не е в състояние да нанесе подобно страдание на друго човешко същество. Какво отчаяние я е накарало да го направи? Тя беше негова съпруга.
Тя е негова съпруга. Тя е жива. Тя е в обятията на този мъж, някъде живее и диша. Те му се подиграват. Старият глупак. Какъв идиот е! Те се целуват и докосват носовете си…
— Къде е отишла?
— Не мога да Ви кажа, сър.
— Къде са отишли? — крещи Корнелис.
Бебето се събужда и започва да плаче.
— Не биваше да Ви казвам нищо — проплаква Мария. — Тя ще ме убие.
— Ще я открия.
— Недейте, сър. Тя е заминала надалеч. Никога няма да я откриете, сър. Най-добре е да я считате за мъртва.
Корнелис се изправя.
— Къде отивате — пита Мария разтревожена.
Корнелис поглежда бебето. Малкото му личице е керемиденочервено; поема си въздух, за да продължи да реве. Иска да пъхне пръст в устата му, за да го успокои, но изведнъж му се струва твърде интимно. Все пак тя не е негово дете. Вместо това докосва бузката му.
— А аз си мислех, че е моя — казва той. — Мислех си, че има моя нос.
Корнелис върви бързо по улиците. В далечината прозвучава тромпет, оповестяващ десет часа. Жителите на Амстердам са залостили вратите си за през нощта. Колко безопасно му изглеждаше някога да духне свещичките и да се оттегли от света. Бърза по пътя, по който жена му сигурно е вървяла, за да отиде при любовника си. Един плъх притичва през улицата и се плъзва във водата. Каналът вони. Някога си мислеше, че този град е толкова лъскав, толкова безопасен, но той е прогнил и отвън, и отвътре. Построен е върху дървени пилони, които затъват в тинята. Тези тесни, слаби къщи са просто фасади, тънки като хартия; лицата им са намацани като на проститутки, но какво се случва във вътрешността им? Колко лесно всички тези улици могат да се срутят обратно в тинята; как е възможно така да се е заблуждавал през всичките тези години?
Един кошмар е заменен с друг. Ужасът от смъртта на София е последван от още по-големия ужас от това, че е жива. Врагът не се е спотайвал пред входната му врата — това не са били крадците, нито испанците — врагът се е спотайвал вътре в дома му. От колко ли време го лъже? Кога се е виждала с този мъж — когато Корнелис е бил на работа? Онези вечери, когато твърдеше, че има зъбобол или главоболие, дали тогава безшумно е тичала по тези улици? Дали си е мечтаела за него, когато Корнелис лежеше с нея в леглото и я прегръщаше в обятията си? Тази измяна е твърде голяма, че да бъде понесена, но всъщност нещата са още по-лоши — тя наблюдаваше гордостта му от надуващия ѝ се корем, усмихваше се на радостта му, докато галеше скритата под дрехите възглавница. И през цялото време е крояла най-пъклен план да го измами. За какъв глупак го смята; какъв идиот рогоносец.