Корнелис бърза из улиците на Йордан. Дробовете му ще се пръснат. Краката му се подгъват под тежестта му, но въпреки това тича, дишането му свисти като духало за разпалване на огън. Пристига на Блумграхт и спира пред къщата на художника. Няма признаци на живот. Гледа затворените капаци на долния етаж. Той беше стоял в ателието зад тези прозорци и гордо се беше любувал на собствения си портрет. Беше платил осемдесет флорина на мъжа, който му отне съпругата. Леглото беше в стаята — достатъчно близко, че да го докосне.
Корнелис похлопва на вратата. Няма отговор. Той подозираше, че няма да намери никого тук, но все пак трябваше да дойде — няма никаква идея къде другаде да отиде.
Нещо се размърдва в тъмнината. Прилича на тяло, свито в канавката. Корнелис се навежда. Мъжът леко надига главата си. Това е слугата на художника.
— Къде са отишли? — пита Корнелис.
Лунната светлина огрява лицето на мъжа. То го зяпа глуповато.
— К-к-кой?
— Знаеш кого имам предвид — господаря ти, Ян ван Лоос. Къде е отишъл?
Кръглото като луна лице на мъжа го гледа с широко отворена уста.
— Н-не мога да кажа.
— Кажи ми! — изкрещява Корнелис.
Човекът се свива, сякаш се пази от удар.
Корнелис изважда няколко монети от кесията си. Пуска ги върху тялото; те падат безшумно. Мъжът се обръща на другата страна, с лице към стената.
— Кажи ми къде са отишли.
Мъжът измърморва нещо.
— Какво има? — пита Корнелис. — Искаш още пари ли?
Слугата поклаща глава. Измънква нещо.
— Говори по-силно!
— Съгреших пред него, сър. Навредих му веднъж, няма да правя нещата по-лоши. Моля ви, сър… в-в-вървете си. Оставете ме на мира.
Мъжът издърпва наметалото си върху главата. Скимтящ, се свива на кълбо. Изглежда като куче, което отказва да се помръдне от трупа на господаря си.
Изтощението надделява над Корнелис. Той се свлича на земята до тресящия се вързоп. Изглежда, мъжът хлипа.
Корнелис също е бездомник. Стените, които го бяха обграждали, са разрушени тухла по тухла и сега е съвсем сам. Какво да прави? Няма никого към когото да се обърне за помощ. Дори Господ вече не му дава напътствията си.
Треперещ, Корнелис се обляга на стената. Надолу по улицата някакви мъже излизат, олюлявайки се, от таверната. Крещят си лека нощ в мрака. Той повдига глава. Мисли си: Имаше момче. В ателието онзи ден имаше едно момче в стаята — слабо, бледо… Чиракът на мъжа. Стоеше до тях, докато разглеждаха картината. Нима не е изящно нарисувана? Особено краката Ви…
Кой ли би могъл да знае къде да го намери? Надолу по улицата изгасва светлина. Бирарията затваря за нощта. С болки в ставите Корнелис с мъка се изправя на крака.
64
Якоб
Боже мой! нека бъдат те като прах във вихрушка, като слама пред вятър.
Както огън изгаря гора, и както пламък опалва планини,
Тъй и Ти ги погни с Твоята буря и с Твоята вихрушка ги докарай в смущение;
Изпълни лицата им с безчестие, та да потърсят Твоето име, Господи!
Псалм 82
На Ножарската улицата кепенците са спуснати. Инструментите за заколение и разчленяване са заключени в потъмнели шкафове на безопасно място за през нощта. Собствениците на магазини и техните съпруги спят на горния етаж. Те сънуват стегнатото сребърно коремче на херинга. Ножът се плъзва от хрилете ѝ до ануса; червата се изливат навън. Сънуват как пръстите им се плъзгат под кожата на пиле, плъзгат се като пръсти, които нахлузват ръкавица. Ножът пробожда плътта; навлиза надълбоко и отделя бутчето от мъртвото тяло. Нощ след нощ те сънуват кланица, защото това е техният малък свят и не познават друг. Цял ден от отсрещната страна на улицата касапските сатъри проблясват в поздрав към остриетата на своите събратя ножовете.