В задната стая на дюкяна на родителите на Якоб обаче потрепва светлинка. Заобиколен от шест свещи и маслена лампа, Якоб се подготвя да рисува. Това е голямо платно и темата му е амбициозна: Изгонването на Адам и Ева от райската градина. Рисува предварителните скици. Дървеният манекен на Ян е подпрян пред статива му. Последния ден при него Якоб го открадна от ателието му като дребна проява на негодувание. Беше сложил куклата в поза на срам — глава, приведена напред, ръка, прикриваща лицето. Ръцете на Ева ще бъдат вдигнати нагоре в отчаяние.
Якоб все още кипи от гняв при мисълта за собственото си прогонване. Какво предателство! Маестрото беше погубил кариерата му още преди да е започнала — как се очаква Якоб да си вземе изпитите, когато няма кой да го учи? Следващата седмица ще започне да обикаля ателиетата на другите художници, но защо трябва да бъде унижаван по този начин? Ян беше съсипал бъдещето на Якоб, за да задоволи собствената си долна похот. Дори беше рисувал жената. Когато беше сам, Якоб гледаше съсредоточено тази картина — гърдите на София, стройното ѝ бяло тяло… Караше тялото му да се поти. Иска му се да вземе един от онези касапски сатъри и да накълца това безпътно копеле на парчета.
Якоб взима кредата и започва да рисува. Прехапва устната си съсредоточен. Превитият гръб на Адам; окаяният му гол задник… лицето, едва видимо зад прикриващата го ръка, това ще бъде портрет на Ян, защото сега е негов ред да страда.
Някой чука на вратата. Якоб повдига глава. Кой ли е по това време?
Якоб бързо прекосява магазина и вдига резето на вратата. Там стои мистър Сандвоорт. Изглежда изключително разстроен — облян в пот и задъхан.
— Къде е отишъл?
Якоб го отвежда в задната стая и го слага да седне.
— Искате ли питие, сър?
Мистър Сандвоорт поклаща глава. Якоб знае кой е той, разбира се. Той е съпругът на любовницата на Ян, жената, която в този момент стяга багажа си, за да напусне страната.
— Как разбрахте, че живея тук? — пита Якоб.
— Моля? — Старият мъж изглежда разсеян. — А, попитах в таверната. — Навежда се напред в стола си. Кожата му е сива и влажна, очите — трескави. — Трябва да ми помогнете, млади човече. Вие сте единственият, който може да ми помогне. Къде е отишъл?
— Кой? — пита Якоб, въпреки че знае много добре.
— Учителят Ви, художникът Ян ван Лоос. Той е изчезнал заедно с… — мистър Сандвоорт преглъща. — Имам основание да смятам… много е важно да разбера къде са.
Якоб не отговаря. Мозъкът му работи трескаво.
— Ще Ви платя добре — умолява го мистър Сандвоорт.
— Не искам парите Ви — казва Якоб с достойнство.
— Знаете ли къде са отишли? Вие… бяхте ли запознат със случващото се?
Якоб кима.
— Умолявам Ви, моля, кажете ми къде мога да ги открия.
Якоб не се усмихва, но вътре в себе си усеща разливаща се топлина. Това е топлината на дълбоко удовлетворение. Наистина има справедливост на този свят. Подлите ще бъдат наказани, защото сега има възможност да съсипе живота на човека, който съсипа неговия.
— Зная къде са отишли. — Якоб прави пауза, наслаждавайки се на чувството си за мощ. — Едно момче дойде с билетите. — Отново прави пауза за по-силен ефект. Държи изцяло вниманието на мистър Сандвоорт. След миг Якоб ще унищожи бившия си господар и справедливостта ще възтържествува. — Ще отплават за Батавия.
— Батавия?
— Утре призори. На борда на Императрицата на Изтока.
Докато говори, розовите зърна на гърдите на София изплуват пред очите му. Усеща прилив на кавалерско чувство. То се бори с ревността и сладострастието му; след кратка схватка то побеждава.
— Не е виновна съпругата Ви, сър. Не нея трябва да вините. Моят учител я убеди да го направи.
Тя също е била измамена от този порочен човек; той е унищожил добродетелността и точно както унищожи кариерата на Якоб.
— Тя не е искала да Ви нарани, сигурен съм в това. Наблюдавах ги и го зная. Той я накара да го направи против волята ѝ.
Мистър Сандвоорт му благодари. Обръщайки се, за да излезе, се блъска в един шкаф. Ножовете издрънчават. После си тръгва.
Якоб се връща към картината си. Гледа със задоволство нарисуваната с креда, превита от срам, фигура. Нека Ян поеме вината, защото е съгрешил, и сега ще бъде наказан.
Якоб хваща кредата си и се захваща за работа.
65
Корнелис
Животът е отлетял наполовина, преди да сме разбрали какво представлява.
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632