Когато Корнелис се прибира у дома, е вече полунощ. Той затваря входната врата и стои в приемната. Мария е оставила маслената лампа да гори. Меката ѝ светлина пада върху слепите дървени панели, висящи по стените. Картините му са извърнали красивите си лица, за да не виждат какво се случва. Изкуството създава свят на спокойствие; най-кървавите убийства — Избиването на младенците, Разпятието на Христос — те всички са изкристализирали в чиста красота. Обезглавеният Йоан Кръстител не изпитва болка, защото е вечен и е избавен от суровата скръб на онези, които продължават да живеят.
Корнелис поглежда към витрината със скъпоценни сребърни съдове в голямата стая, криеща се в мрака. Колко алчно беше пълнил това място със съкровища, но всичко е илюзия. София го е осъзнала. Тя се е отказала от всичко заради любовта и се е пуснала по течението. Не я винете за това, каза момчето. Корнелис не я вини, вече не. Защото ако тя може да се откаже от всичко, и той може да го направи.
Корнелис се качва по стълбите. Не може повече да остане в тази къща, обект на клюки и съжаление — без съмнение и на присмех. Изважда брезентова торба от килера и започва да си събира багажа. От него е паднала тежест; чувства се лек и свободен както през онази нощ, преди сто години, в друг живот, когато загуби вярата си. (Снощи; това беше снощи.) Вече знае какво да прави. София е жива, била е подведена от мъж, който не я заслужава — момчето потвърди това, което той подозираше през цялото време. Ян я е накарал да го направи и ще заплати за това с живота си.
Ще отплават призори… Няма време за губене. Корнелис стяга връзките на торбата и я занася долу. Ще пътува с малко багаж. На горния етаж шкафовете пъшкат под тежестта на дрехите му, свалените кожи на суетата му. Като змийска кожа той е изхлузил от себе си бреме, натрупано с години, отново се чувства като млад мъж. София го смята за скучен стар педант. Ще ѝ покаже колко греши. И той е способен на импулсивни действия, на всичко в името на любовта.
И никой няма да го накаже. Това е най-дълбоката му тайна, тайната, която го освободи. Защото той, само той знае, че Бог не съществува. Той, само той ще поеме отговорността за постъпките си. Корнелис стъпва в модерния свят, чисто нова ера в човешката осъзнатост. Минава покрай Библията, стояща отворена върху аналоя, и я затваря с шумно тупване.
Запътва се надолу по стълбите към кухнята. Жарта все още тлее в камината. Стаята мирише на пържен лук и котарак. Пристъпва до полуотворения балдахин на леглото и доближава свещта, за да погледне вътре. Вилем и Мария лежат един до друг, спят. Червените устни на продавача на риба са отворени; издишва шумно. Въздухът свисти в ноздрите на Мария, докато диша. Между лицата им се подава кичур тъмна коса; дъщеря им дреме между тях.
Остра болка пробожда Корнелис. Колко доволни изглеждат. Той е натрапник в щастието им. Имат своето бебе; за тях всичко е наред. Гърлото на Корнелис е сухо, едва преглъща. Още преди да си е тръгнал, е чужд в дома си.
Оставя бележка и банков чек върху кухненската маса.
Заминавам през океана. Може би задълго. Ако нещо се случи с мен и не се върна, оставям къщата на вас и дъщеря ви, защото в очите на света тя е моят наследник. Само ние знаем истината. Пазете тази тайна в сърцата си.
Моля, уредете това плащане към семейството на жена ми, тъй като те нямат никаква вина за случващото се. Пожелавам ви щастие. Обърнете картините с лице нагоре, за да се наслаждавате на красотата им, защото те ще надживеят всички нас.
К.С.
Пристанището никога не спи. Приливите са неговият господар, а те не се подчиняват на никакви часовници. От рибарските лодки се разтоварват бурета. Някой си подсвирка мелодия, която Корнелис не е чувал, откакто беше момче. Една улична кучка чиито бозки са толкова препълнени с мляко, че се влачат по земята, минава сковано покрай него с подвити крака. Трябва да наемем дойка. Колко унизително беше измамен. При всичкото му богатство и образование да бъде измамен от обикновена прислужница. Светът наистина се е преобърнал надолу с главата.
И все пак колко сладко спяха. Гневът му е изчезнал; негодуванието му се е изпарило. Мария се беше държала непочтено, но Корнелис знае, че не я очаква никакво наказание; може да спи спокойно. Всъщност повторната ѝ среща с любимия и разясняването на недоразумението го трогнаха. Те ще върнат живота в онези стаи; чувства се като изсъхнал стар храст, старо дърво, разчистено, за да пропусне слънчевата светлина. Нови издънки ще пораснат на негово място.