Тя се появява отново в един от шедьоврите му, който виси в Дрезденския музей. Това е натюрморт: лук върху порцеланова чиния, сухите му люспи са наполовина обелени. Карти и зарчета са разпръснати по покривката, а върху една разгърната книга пише на латински: Играхме, рискувахме, загубихме.
Във ваза има лале: с бели листенца, нежно обагрени в розово, като поруменелите бузи на жена, която току-що е станала от леглото на любовника си. Върху едно от листчетата има капка роса. В нея се отразява образът на жена. Нужна е лупа, за да я видите; изглежда, сякаш трепери… като капчица роса има само миг, преди да изчезне завинаги.
67
Мария
Ледниците от брега не се отдалечават;
корабите по-навътре дръзват да отплават.
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632
В някогашния си живот Мария мечтаеше да размени мястото си със своята господарка. Обличаше се в синия ѝ жакет, поръбен с бяла кожа, и се перчеше пред собственото си отражение. Нощем сънуваше, че господарката ѝ се е удавила и тя, Мария, е наследила голямата къща на Херенграхт и плува заедно с децата си из стаите.
Сега мечтите ѝ са се сбъднали. Други са умрели, за да може тя да живее. София е в неизвестност вече шеста година, предполага се, че се е удавила. Мистър Сандвоорт така и не се върна. По всичко, освен по име, къщата сега принадлежи на Мария. Има си две деца, и двете момиченца, и съпруг — Вилем. Годината е 1642-ра и всички те позират за портрет в библиотеката с шахматния под.
През витражите на прозорците слънчевата светлина пада върху Вилем, облечен с черен елек и панталони, и върху лъскавата рокля на Мария с цвят на слонова кост. Дъщерите ѝ София и Амелия седят с изправени гърбове на столовете си. Техният Кинг Чарлз шпаньол лежи в краката им. Те също копнеят за безсмъртие и ще висят в музея Маурицхойс в Хага. Неизвестен мъж, съпругата му и дъщерите им — от Якоб Хахт 1620–1675 (подписана и с дата 1642 г.). Защото Якоб вече е станал модерен художник на портрети, тачен заради детайлността на рисунъка си. Той никога няма да бъде велик майстор; никога няма да достигне висотата на Ян ван Лоос, но ще задоволява изискванията на публиката си.
Докато ги рисува, Якоб пита:
— Какво се случи с възрастния мъж — мистър Сандвоорт?
— Кой знае — отговаря Вилем. — Чували сме само слухове за него.
Новините от Източните Индии пътуват дотук с месеци и е общоизвестно, че не са надеждни.
— Говори се, че е умрял от жълта треска.
Вилем, който е качил килограми и е станал леко надут, изтупва някаква прашинка от жакета си.
— Не го вярвам — казва Мария. — Чух, че е заживял с някакво хубаво местно момиче.
— Кой ти каза? — пита Вилем.
— Някой, когото срещнах. — Тя прави пауза, изостряйки вниманието им. — Говори се, че все още живее с нея в греховно удоволствие, защото не е узаконил съюза им — всъщност, откакто е там, изобщо не е стъпвал в църква.
— Наистина ли? — пита Вилем.
— Аз го вярвам — отвръща Мария. — Нима не заслужава малко щастие?
— Не се усмихвайте — казва Якоб. — Рисувам устата Ви.
Известно време рисува в мълчание. Момичетата помръдват в столовете си; роклите им шумолят. Кучето е заспало.
— Аз го рисувах преди шест години — казва Якоб. — Нарисувах по-голямата част от него. Помните ли?
Мария кимва.
Якоб поглежда едното малко момиченце.
— Дъщеря му прилича на него, нали?
Мария се усмихва широко.
— Така ли смятате? — Тя се навежда, за да погали момиченцето по косата. — Аз не мисля така.
— Не мърдайте, моля — казва Якоб остро.
68
Ян
Дните на човека са като трева; като полски цвят —
тъй цъфти той:
Понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му
вече го не познава.