Картини, висящи в хиляди домове, отразяват живота, който тече там. Жена свири на клавесин; погледът ѝ е уловил този на мъжа до нея. Хубав млад войник, вдигнал чаша до устните си; отражението му проблясва в посребрената чаша. Слугиня подава писмо на господарката си… Отразените моменти са неподвижни, застинали в движение. Векове наред хората ще гледат тези картини и ще се чудят какво ли се е случило в следващия миг. Какво ли казва това писмо на стоящата до прозореца жена, с лице, обляно от светлина? Дали е влюбена? Дали ще изхвърли писмото, или ще му се подчини, изчаквайки всички да излязат от къщата, и ще се измъкне тайно през стаите, окъпани от слънчеви лъчи, които се виждат на заден план в картината?
Кой би могъл да каже? Лицето ѝ е спокойно, а тайните ѝ са заключени в сърцето. Тя стои там, хваната в капана на рамката си, уловена в момента на истината. Тепърва ще вземе решение.
София стои до прозореца. Не забелязва, че Корнелис се приближава. Прозорците пред нея са витражи от цветно стъкло — кехлибарено и кървавочервено. По средата е нарисувана птица сред листа. София не може да види навън. Слънцето минава през стъклото и цветът обагря лицето ѝ. Стои там напълно неподвижна.
Корнелис си мисли: „Та тя вече е картина — тук и сега, още преди да е увековечена върху платното“. После е обзет от странно усещане. Съпругата му е изчезнала, нещо е изсмукало душата ѝ и е останала само външната ѝ обвивка, облечена в кобалтовосинята си рокля.
— Любов моя… — казва той.
Тя се стряска и се обръща.
— Не чу ли хлопането по вратата? Мистър Ван Лоос е тук, чака долу.
Ръката ѝ се стрелва към косата.
— Тук ли е?
Корнелис е поставил ваза с лалета на масата. Помолил е тя да бъде включена в картината, защото лалетата са една от неговите страсти.
— Купих ги срещу солидна сума — казва той. — Те са Tulipa clusiana, отгледани под стъкло. Затова можем да им се радваме през този ранен сезон. Култивирани са от португалския евреин Франциско Гомес да Коста.
На места белите им венчелистчета са обагрени в розово.
— Нищо чудно, че поетът ги сравнява с леката руменина по бузите на непорочната Сузана, нали? — Той прочиства гърлото си. — Нима не ни напомнят за преходността на красотата и как прелестното някой ден трябва да умре?
— Може би именно затова трябва да го сграбчим, докато можем — казва художникът.
Настъпва тишина. София помръдва на мястото си.
— Не мисля, че в свещените ни писания ще откриете подобно учение. — Корнелис отново прочиства гърлото си. Художниците имат славата на безбожни и непочтени хора. — Освен това аз съм открил своя рай на земята.
Корнелис усеща прилив на любов към жена си. Навежда се и докосва бузата ѝ.
— Не мърдайте! — казва остро художникът. — Заемете отново позата си, моля.
Като ужилен, Корнелис връща ръката си обратно на хълбока. Понякога се разсейва и забравя, че позира за портрет. Това не е никак лека работа. От стоенето прав го заболява гърбът.
Ян ван Лоос стои зад статива си. Рисува безшумно. Звукът от четкане идва от съседната стая, където Мария мете пода.
— Нима не е странно, че тази лудост е завладяла всички ни? — пита Корнелис.
— Каква лудост? — пита художникът.
— Отдали ли сте се вече на тази страст?
Художникът не отговаря веднага.
— Зависи за коя страст говорите.
— Спекулацията с луковици на лалета.
— А — усмихва се художникът. — Луковици на лалета.
Съпругата на Корнелис отново помръдва в стола си. Той решава, че този художник не е особено схватлив.
— Мислех си, че сме трезвомислещ народ — казва той, — но през последните две години сме се превърнали в обсебена нация.