Абнър Марш дишаше тежко. Ами ако не идваха с лодката? Ако бяха предпочели да продължат пеша по сушата? „Илай Рейнолдс“ изскърца под него и това го накара да се притесни още повече. Просто усядаше, каза си капитанът, опираше дъното и усядаше в пясъка. Ала нещо друго му нашепваше, че чува стъпки. Може би се прокрадваха зад него, докато наблюдаваше реката. Ами ако вече бяха на кораба? Дали Дамон Жулиж не се изкачваше по стълбите, дали не приближаваше откъм салона? Знаеше колко тихо може да се движи. Сигурно претърсваше каютите и бавно се приближаваше към стълбището, което щеше да го отведе горе, на ветровитата палуба. Марш обърна стола си, за да държи изхода под око, в случай че изведнъж от там изскочи нечие бледо лице. Ръцете му се покриха с пот. Прикладът на пушката стана хлъзгав. Той изтри дланите си в панталона. Откъм стълбището се чу тих шепот. Абнър помисли, че са долу, крояха как да го хванат. Бе останал съвсем сам и беше в капан. Първото, разбира се, нямаше никакво значение. Преди имаше кой да му помогне, но това се беше оказало без значение. Марш стана и тръгна към стълбите. Взираше се в мрака, разсейван единствено от бледата лунна светлина. Стисна здраво оръжието, присви очи и зачака нещо да се появи. Остана така дълго, заслушан в неясния шепот. Сърцето му хлопаше като уморената стара машина на „Рейнолдс“. Искаха да ги чуе, реши Абнър, да се страхува. Бяха се прокраднали вътре като призраци - толкова тихо и бързо, че не ги бе видял. Целяха да го уплашат.
- Знам, че си там - извика той. - Ела горе. Имам нещо за теб, Жулиж.
Марш вдигна пушката. Последва тишина.
- Проклет да си - изкрещя отново капитанът.
Нещо в долната част на стълбището се раздвижи. Бледият силует се местеше бързо. Марш вдигна рязко пушката, за да стреля, но сянката изчезна още преди да се прицели. Изруга и пристъпи две стъпала надолу, преди да спре. Реши, че искат да направи точно това - да го примамят към мрачните кабини и прашния салон, от чийто мръсен тавански прозорец се изливаше лунна светлина. На ветровитата палуба можеше да ги задържи. Нямаше как да се качат безпроблемно. Щеше да забележи как се носят по стълбите, по-точно - как ги изкачват. Долу щеше да бъде на тяхната милост.
- Капитане - каза един нежен глас. - Капитан Марш.
Абнър вдигна пушката и присви очи.
- Не стреляйте, капитане. Аз съм. Сама съм.
Тя пристъпи напред към стълбището.
Валери.
Марш се поколеба. Усмихваше му се. Черната й коса блестеше на лунните лъчи. Носеше панталони и червеникава мъжка риза, разкопчана отпред. Кожата й беше гладка и бледа, а очите впримчиха неговите, искряха теменужено, дълбоки, красиви, бездънни. Той можеше да плува в тях завинаги.
- Елате, капитане - каза Валерй. - Сама съм. Изпрати ме Джошуа. Елате, за да поговорим.
Марш слезе две стъпала по-надолу, пленен от пламенните й очи. Валерй протегна ръце. „Илай Рейнолдс“ изскърца и внезапно се наклони още надясно. Абнър се спъна и удари силно единия си пищял в стъпалото. Болката насълзи очите му. Тогава чу тих смях долу. Усмивката на Валерй постепенно избледня. Марш изруга, вдигна пушката отново и стреля. Откатът почти му отнесе рамото и едва не го събори назад. Валерй бе изчезнала, подобно на привидение. Марш изпсува отново, стана и непохватно бръкна в джоба си за нов патрон. Отстъпваше бавно назад.
- Джошуа, по дяволите! - извика той към мрака в дъното на стълбището. - Жулиж те е пратил, проклета да си!
Когато се оказа отново на ветровитата палуба, която вече бе наклонена под ъгъл от тридесет градуса, Марш почувства как нещо много твърдо опира между лопатките на раменете му.
- Бре, бре - каза глас зад него. - Ама ако туй ней капитан Марш!
Другите изникнаха един по един, когато Марш хвърли оръжието. Валерй пристъпи бавно към тях. Не смееше да го погледне. Абнър Марш я наруга като най-долна курва. Накрая тя го изгледа само за миг страховито и обвинително.
- Мислите ли, че имах избор? - попита го горестно и капитанът замлъкна.
Не думите й го накараха да затвори уста, а очите й. Теменужените бездни се обърнаха към него само за миг, но това беше достатъчно, за да забележи, че в тях се спотаява срам, страх... и жажда.
- Мърдай - нареди Киселия Били Типтън.
- Проклет да си - изсъска Марш.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
На парахода „ Озпмандий
река Мисисипи, октомври 1857
Абнър очакваше да срещне само мрак, но когато Киселия Били го избута през вратата на капитанската каюта, цялата стая бе окъпана в нежната светлина на маслена лампа. Беше по-прашна, но иначе не се различаваше отпреди. Типтън затвори вратата и Марш остана сам с Дамон Жулиж. Капитанът стисна здраво хикориновия си бастун и смръщи вежди - Били беше хвърлил пушката в реката, но позволи на Абнър да задържи бастуна.