Тъмните му очи искряха и горяха, безкрайни бездни, проникващи дълбоко в Марш. Обгръщаха го и достигаха до най-съкровените кътчета на душата му, бяха нечисти, но въпреки това съблазнителни, приканващи, приканващи. Той подаде ръка и Абнър Марш понечи да я стисне. Жулиж се усмихваше любезно, а и думите му бяха изпълнени със смисъл. Не принуждаваше Марш да върши нещо лошо, а само да управлява парахода, да пази него и приятелите му. Вече беше защитавал Джошуа, а Джошуа също бе вампир, нали? Може би щеше да има убийства понякога, но бе видял как задушават човек на „Милата Треска“ през петдесет и четвърта, а когато управляваше „Ник Перж“, застреляха двама комарджии на борда. Тогава не бе виновен за това. Грижеше се за своята си работа по параходите. Не беше убил никого. Човек трябва да защитава близките си, но не и целия свят. Щеше да се погрижи Киселия Били да си получи заслуженото. Звучеше добре, дяволски изгодна сделка. Очите на Жулиж бяха мрачни и жадни, кожата му излъчваше хлад, десницата му бе силна като онази на Джошуа, като онази на Джошуа в онази нощ на пристана...
...Абнър Марш отдръпна ръката си.
- Джошуа - кресна той. - Това е. Не си го пречупил още, нали? Измъчвал си го, но още е жив и не си го накарал да пие кръв. Не си го променил. Това е. - Капитанът почувства, че почервенява от гняв. - Не ти пука колко проклети пари вадиш от парахода. По дяволите, ако утре потъне, хептен няма те интересува, ще отидеш нейде другаде. А Киселия Били, може и да искаш да се отървеш от него и да използваш мен, но по друга причина. Джошуа е. Ако тръгна с теб, той ще се пречупи напълно. Това ще докаже, че си прав. Джошуа ми вярваше, а ти ме искащ щото знаеш какво ще му причиниш така - ръката на Жулиж все още беше протегната напред, на дългите му бледи пръсти нежно проблясваха пръстените. - Проклет да си! - изрева Марщ взе бастуна си, замахна и отблъсна със силен удар встрани ръката пред себе си. - ПРОКЛЕТ ДА СИ!
Усмивката на Дамон Жулиж изчезна. В лицето му се появи нещо нечовешко, а очите загубиха всичко освен тъмнината, вечността, искрящия огън, в който тлееше древно зло.
Жулиж се изправи пред Абнър Марш. Капитанът замахна към лицето му, но той сграбчи бастуна и го прекърши с голи ръце като кибритена клечка. Захвърли парчетата, те отскочиха от стената и паднаха на килима.
- Можеха да ви запомнят като човека, победил „Еклипс“ - каза Дамон студено и злонамерено. - Вместо това ще умрете. Ще продължи дълго, капитан Марш. Твърде грозен сте за мен. Ще ви поверя на Били, за да познае вкуса на кръвта. Може би нашият любезен Джошуа също трябва да си пийне чашка. Ще му се отрази добре - той се усмихна. - А за парахода, капитан Марш, не се тревожете. Добре ще се погрижа за него, след като си отидете. Всички по реката ще помнят „Трескав блян“. Завинаги.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
На парахода „ Ознмандий “,
река Мисисипи, октомври 1857
Когато Абнър Марш бе изведен от капитанската каюта, зората тъкмо разцъфваше.
Утринната мъгла покриваше реката, сивкавите валма се виеха като пушек над водата и обгръщаха колоните и перилата на парахода. Гърчеха се като живи същества, които скоро щяха да погинат, изгорени от слънчевата светлина. Дамон Жулиж видя червеникавото сияние на изток и остана в мрака на каютата си. Той изблъска Марш през прага.
- Заведи капитана в стаята му, Били - каза той. - Осигури безопасността му до вечерта. Ще бъдете така добър да ни навестите за вечеря, нали, капитан Марш? - попита Жулиж с усмивка. - Знаех си, че ще се съгласите.
Типтън чакаше отвън, облечен в черен костюм и пъстра жилетка. Стоеше на стола си, облегнат назад върху стената на тексаската, и чистеше ноктите си с ножа. Веднага стана, когато вратата зейна, и прехвърли острието в другата си ръка.
- Да, господин Жулиж - отвърна той и изгледа Марш със студените си очи.
С него имаше още двама души. Хората на нощта, които му бяха помогнали да доведе Марш от „Илай Рейнолдс“, се бяха оттеглили в каютите си, за да избегнат досега с утрото. Край Били стояха няколко от отрепките му. Когато Жулиж затвори вратата, те пристъпиха напред. Единият от тях бе едър младеж с раздърпани кафяви бакенбарди и втъкната в колана дъбова тояга. Другият беше истински гигант, най-шлемият грозник, заставал някога пред очите на Марш. Бе висок почти седем фута, но имаше малка глава, кривогледи очи и дървено чене, а носът му липсваше. Капитанът се стресна.
- Не гле’й към Безносото - каза Киселия Били. - Не е много дружелюбен, капитане. -Безносото изглежда се съгласи. Той сграбчи ръката на Марш и я изви силно и болезнено зад гърба му. - Няк’ъв алигатор му отхапал носа - поясни Типтън. - Не е по негова грешка. Вече държиш капитан Марш достатъчно здраво, Безносо. Той много обича да скача в реката, а ние не искаме да го направи. - Били се приближи с важна походка и опря ножа си в корема на Абнър, колкото капитанът да усети остротата му. - Плувате по-добре, отколкото мислех, капитане. Явно шкембето помага да се носите по водата - той рязко вдигна ножа си и отряза едно от сребърните копчета на палтото. То падна върху палубата и започна да се върти в кръг, докато накрая Киселия Били не го настъпи. - Днес няма да плувате, капитане. Ще ви настаним подобаващо. Дори ще имате собствена каюта. Не мислете за бягство или нещо такова. Нощните птици може и да са си легнали, но Безносото или аз ще стоим пред вратата цял ден. Хайде, тръгвайте.