Реката вече отнасяше лодката, когато Абнър понечи да скочи в нея. Джошуа му крещеше да побърза, но тогава някой стисна капитана за гърлото и го дръпна назад. Абнър риташе и се дърпаше, но нападателят продължи да го държи. Лодката се отдалечаваше. Йорк крещеше, а Марш вече бе решил, че всичко е свършило. Тогава проклетият сатър на Тоби Лейнярд изсвистя край ухото му, отряза малко от него и ръката, стиснала гърлото му, се отпусна. Абнър усети как кръвта изцапа рамото му и в същия миг се хвърли напред към лодката. Прескочи почти половината разстояние и се сгромоляса във водата по корем. Ударът му изкара дъха, а от студената вода го побиха тръпки. Абнър Марш размаха ръце. Устата му се напълни с вода и тиня, преди да изплува на повърхността. Видя, че лодката се отдалечава бързо надолу по течението и заплува към нея. Недалеч от главата му прелетя камък или нож. Още един падна на ярд от него. Тоби беше отпуснал греблата, за да забави малко лодката. Марш я настигна и почти я обърна, когато опитваше да се качи, но Джошуа побърза да му помогне. Миг по-късно Абнър вече лежеше в лодката и плюеше вода. Когато се надигна, бяха на двадесет ярда от „Трескав блян“ и се отдалечаваха бързо. Потокът ги понесе яростно напред. Киселия Били Типтън бе взел пистолет отнякъде и се целеше в тях от бака, но така и не се реши да стреля.
- Проклятие - каза Марш. - Трябваше да го убия, Джошуа.
- Ако го беше направил, никога нямаше да се измъкнем.
Марш смръщи вежди.
- По дяволите. Може би, но пък щеше да си струва.
Той се огледа. Тоби гребеше сам и изглежда се нуждаеше от помощ. Марш хвана втория чифт гребла. Карл Фрам все още беше в безсъзнание. Капитанът се замисли колко ли кръв е изпила Валери. Тя също не изглеждаше добре - свита в дрехите на Фрам и със схлупена шапка. Светлината вече я изгаряше. Бледата й кожа беше порозовяла, а големите й теменужени очи изглеждаха дребни, помръкнали, изпълнени с болка.
„Дали се измъкнахме?“ - мислеше си Абнър, докато вдигаше и спускаше греблата.
Ръката го болеше, а от ухото му се стичаше кръв. Яркото слънце се издигаше на небето.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
По река Мисисипи, октомври 1857
Абнър Марш не беше гребал в измервателна лодка от двадесет години. Да го правят само двамата с Тоби, съвсем не бе лесно, въпреки че се движеха по течението. След половин час ръцете и гърбът му вече едва издържаха. Капитанът изсумтя, но продължи да гребе. „Трескав блян“ не се виждаше на хоризонта. Слънцето пълзеше нагоре по небето, а реката ставаше все по-широка. Вече наближаваше почти миля.
- Боли - каза Валерй.
- Загърни се - посъветва я Джошуа Йорк.
- Гори. Не мислех, че ще е чак така.
Тя погледна към слънцето и извърна поглед настрани като ударена. Марш се стресна от наситената червенина, заляла лицето й. Джошуа се приближи към нея, но внезапно спря. Изглеждаше нестабилен. Закри чело с ръка и си пое бавно и дълбоко дъх. След това внимателно се приближи.
- Ела в сянката ми - каза той. - Свали си шапката.
Валерй се сви на дъното на лодката, почти в скута на Джошуа. Той посегна към нея и оправи яката на палтото й с нетипично нежен жест. След това постави ръка на тила й.
Марш забеляза, че тук бреговете на реката са оголени. Вместо гори тук-там се виждаха редици фиданки, заобиколени от безкрайни и равни нивя, сред които се издигаше голяма,пищна плантаторска къща в неокласически стил96. Куполът й гледаше отвисоко кротката, пълноводна река. Някъде на западния бряг тлееха сухи стебла, останали от беритбата на захарна тръстика. Те бълваха сивкав задушлив дим, който се издигаше към небето в стълб, по-висок дори от къщата. Пушекът се стелеше като саван над реката. Марш не виждаше пламъци.
- Може би трябва да спрем - каза той на Джошуа. - Това тук е плантация.
Йорк бе затворил очи. Погледна едва когато Абнър заговори.
- Не - възрази той. - Още сме близо. Трябва да се отдалечим. Били може би ни следва по брега, а когато падне нощта...
Нямаше нужда да продължава.
Капитанът изсумтя и продължи да гребе. Джошуа отново затвори очи и схлупи по-надолу бялата си шапка с широка периферия. Продължиха надолу по течението, без да разговарят. Цял час с чуваха единствено греблата и песните на птиците. Тоби Лейнярд и Абнър Марш не спираха да гребат, а Джошуа и Валери лежаха свити един в друг, все едно спят. Карл Фрам бе проснат на дъното, покрит с одеяло. Слънцето вече беше високо. Денят беше хладен и ветровит, но нямаше никакви облаци. Марш бе благодарен на плантаторите за дима, който покриваше бреговете, защото сивият покров поне малко скриваше хората на нощта от изгарящите лъчи.