Абнър Марш тъкмо реши да вметне, че би искал да премахне това „не-“ от думата, когато Валери внезапно се надигна и седна в лодката. Капитанът се стресна и замръзна, стиснал греблата. Под шапката с периферия кожата й изглеждаше като зееща рана. Обсипана с мехури и изпъната, цветът й вече бе станал наситеночервен. Покриваха я тъмнолилави петна, които изглеждаха като синини от силен удар. Тя разтегли напуканите си устни в безумна усмивка и разкри дълги, остри зъби. Теменуженото в очите й се бе превърнало в бяло. Изглеждаше сляпа и умопомрачена.
- Боли! - извика тя и вдигна почервенелите си като рачешки щипки ръце в опит да закрие слънцето.
Очите й се раздвижиха и попаднаха на Карл Фрам. Тя се хвърли към него с разтворена уста.
- Не! - извика Джошуа.
Той скочи към нея и я издърпа настрани, преди зъбите й да разкъсат гърлото на Фрам. Обладана от безумие, Валерй извика и опита да се измъкне. Йорк не й позволи да се движи. Челюстите й се свиваха и отпускаха толкова яростно, че накрая разкъса собствените си устни. От устата й потекоха кръв и слюнка. Макар да се бореше яростно, Джошуа бе твърде силен за нея. Накрая силите я напуснаха. Тя се отпусна назад, отворила широко към слънцето слепите си очи. Отчаян, Йорк я пое в обятията си.
- Абнър - каза той. - Оловната тежест. Под нея. Снощи я скрих там, когато тръгнаха да те търсят. Моля те, Абнър.
Марш спря да гребе и отиде при навитото въже, завършващо с тръба, пълна с олово. Беше дълго тридесет и три фута и служеше за измерване на дълбочината. Под него капитанът откри онова, което търсеше Джошуа. Винена бутилка без етикет. Една трета от нея беше изпита. Той я подаде на Йорк, който извади тапата и поднесе гърлото на шишето към подутите, разкъсани устни на Валерй. Течността потече по брадичката й. По-шлямата част накваси ризата, с която беше облечена, но Джошуа успя да налее малко и в гърлото й. Изглежда помогна. Тя ненадейно започна да отпива жадно като сукалче.
- Бавно - каза й Джошуа Йорк.
Абнър Марш отмести оловото настрани и се намръщи.
- Само тази бутилка ли имаме? - попита той.
Джошуа кимна. И неговото лице вече изглеждаше като попарено също като на онзи помощник-капитан, който веднъж бе застанал близо до една от парните тръби тъкмо преди тя да се пръсне. Бяха се появили мехури и рани.
- Жулиж държи запасите ми в каютата си. Не ми даваше по повече от една. Не смеех да възразявам. Често се заканваше да ги унищожи всичките - той дръпна бутилката от устата на Валерй. Вече беше наполовина празна. - Мислех... мислех, че ще стигне, докато направя още. Не знаех, че Валерй ще дойде с нас.
Ръката му трепереше. Той въздъхна, поднесе гърлото на бутилката към устните си и изпи една голяма глътка.
- Боли - промълви Валерй.
Тя се сви кротко. Тялото й трепереше, но пристъпът очевидно бе преминал.
Джошуа Йорк подаде бутилката на Марш.
- Прибери я, Абнър - каза той. - Трябва да остане нещо. Ще пием на дажби.
Тоби Лейнярд бе оставил греблата и се взираше в тях. Карл Фрам помръдваше на дъното на лодката. Носеха се по течението и далеч пред тях Марш видя пушек от приближаваш параход. Той хвана отново греблото.
- Към брега, Тоби. Хайде. Ще спра проклетия кораб. Трябва да си вземем каюта.
- Да, гус’дин капитан - каза Тоби.
Джошуа постави длан на челото си и изведнъж се стресна.
- Не - промълви той. - Не, Абнър, не бива. Въпроси. - Опита да се изправи, но се почувства замаян и падна на колене. - Гори. Не. Чуй ме. Не корабът, Абнър. Продължавай. Град, ще стигнем град. До мръкнало... Абнър?
- По дяволите - отвърна Марш - Навън си вече някъде към четири часа, виж се! Виж нея! Дори не е обяд. Ако не се скрием от слънцето, и двамата ще станете на чипс.
- Не - настоя Йорк. - Ще задават въпроси, Абнър. Не можеш...
- Затваряй си глупавата уста - каза му капитанът и се съсредоточи в гребането.
Лодката се носеше по реката. Параходът ги приближаваше с плющящи от вятъра знамена, а малка група пътници на палубата наблюдаваше реката. Беше пощенски кораб от Ню Орлиънс - среден по размери параход със странични колела на име „X. Е. Едуарде“. Абнър размаха греблото си към него, а Тоби продължи да гребе, докато лодката не се разтресе от вълните. Някои от пътниците по палубите на кораба помахаха в отговор и посочиха към тях. Свирката на парахода изрева нетърпеливо и Абнър Марш извърна глава и видя как надолу по течението приближава и друг параход - бяла точка в далечината. Сърцето му замря. Състезаваха се. Нито един кораб на света нямаше да спре за пътници в разгара на надпревара. „X. Е. Едуарде“ ги подмина с голяма скорост. Колелата му гребяха толкова напористо, че разпененият калватер ги понесе като бързей. Абнър Марш изруга, извика след парахода и размаха греблото заплашително. Вторият кораб приближи и ги подмина с още по-шляма бързина. Комините му хвърляха искри. Бяха останали сред кроткото речно течение, заобиколени от пусти полета. Слънцето беше високо в небето, а в далечината от запалените стебла се издигаше висок сивкав стълб от пушек.