Накрая се унесе отново.
- Абнър - нечий шепот смути съня му. - Абнър - повтори гласът. - Пусни ме вътре.
Марш отново седна в леглото. Джошуа Йорк стоеше на балкона и почукваше по стъклото на прозореца с бледа, дамшсана от белези ръка.
- Почакай - каза капитанът.
Навън тегнеше пълен мрак. Цялата къща беше притихнала. Джошуа се усмихна, когато Марш стана от леглото и тръгна към него. Лицето му бе покрито с цепнатини, прорези и бръчки, с люспи мъртва кожа. Абнър отвори вратата на терасата и Йорк влезе, облечен в раздърпания си бял костюм, целият изпоцапан и намачкан. Едва тогава капитанът си спомни за бутилката, която бе хвърлил в реката, и отстъпи ненадейно.
- Джошуа, ти не... ти не си жаден, нали?
- Не - отвърна Йорк. Сивият му плащ се виеше и потрепваше пред полъха на вятъра, нахлуващ откъм отворената врата на балкона. - Не исках да чупя ключалката или стъклото.
Не се страхувай, Абнър.
- По-добре си - каза Марш
Устните на приятеля му все още бяха напукани, очите му изглеждаха като потънали в дълбоки лилаво-черни кухини, но въпреки това вече възвръщаше здравето си. По обед приличаше на мъртвец.
- Да - каза Джошуа. - Абнър, дойдох да се сбогуваме.
- Какво? - слиса се Марш. - Не можеш да си тръгнеш
- Трябва, Абнър. Видяха ме, собственикът на плантацията. Смътно помня, че ме прегледа и лекар. Утре ще бъда здрав. Какво ще си помислят?
- А какво ще си помислят, когато ти донесат закуска и не те намерят в стаята?
- Със сигурност ще се учудят, но е по-лесно за обяснение. Ти също можеш да изглеждаш изненадан, Абнър. Ще им кажеш, че се скитам в пристъп на треска. Никога няма да ме открият.
- Валери е мъртва - каза Марш.
- Да. В каруцата отвън има ковчег. Предполагам, че е за нея - Йорк въздъхна и поклати глава. - Предадох я. Предадох народа си. Не биваше да я вземам.
- Тя сама направи този избор. Поне вече е свободна от онзи.
- Свободна? - повтори Джошуа с шрчилка. - Такава свобода ли донесох на моята раса? Каква утеха. За кратко, преди Дамон Жулиж да се появи в живота ми, се осмелявах да бленувам, че някой ден Валери ще бъде моя любима. Не по начина, по който го разбира моят народ, не разгорещени от кръвта, а от страст, родена в нежност, привързаност, взаимна страст. С нея сме обсъждали това - устните му се разкривиха от тъга и самообвинение. - Тя ми вярваше. Убихя.
- Проклятие - каза Марш. - Накрая каза, че те обича. Не беше нужно да идва. Тя сама го пожела. Както казващ всички правим избори. Мисля, че тя постъпи правилно. Беше дяволски красива.
Джошуа Йорк потръпна.
- „Тя ходи в красота като нощта“ - промълви той, загледан в стиснатия си юмрук. -Понякога се чудя дали изобщо има подходящо време за моята раса, Абнър. Нощите са изпълнени с кръв и ужас, но дните са просто безмилостни.
- Къде отиваш? - попита Марш.
- Връщам се - каза мрачно Джошуа.
- Не можеш - намръщи се капитанът.
- Нямам избор.
- Тъкмо избяга от там - възрази разпалено Марш. - Не можеш просто да се върнеш след всичко, което направихме, за да се измъкнем. Почакай. Скрий се в гората или нещо такова, отиди в някой град. Ще се махнем от тук и ще дойдем при теб. Измисли как да си върнем парахода.
- Отново? - Джошуа поклати глава. - Има нещо, което така и не ти разказах, Абнър. Случи се много отдавна, още през първите ми месеци в Англия, когато алената жажда ме застигаше всеки месец и желаеше да диря кръв. Една нощ се опитах да я победя, изгубих и се хвърлих в среднощен лов по улиците на града. Натъкнах се на двойка, мъж и жена, които бързаха за някъде. Обичайно не се нахвърлях на подобна плячка. Нападах само по един, за да съм в безопасност. Жаждата ми обаче беше силна и дори от голямо разстояние виждах, че жената е много красива. Привличаше ме както огън пеперуда и тръгнах след тях. Изскочих от мрака и стиснах мъжа за врата. Откъснах половината му гърло, или поне така ми се стори. След това го захвърлих настрани и той падна на земята. Беше едър човек. Сграбчих жената в обятията си и нежно доближих зъби към шията й. Очите ми я държаха мирна, опиваха я. Тъкмо бях вкусил топлата й сладка кръв, когато някой ме сграбчи и откъсна от нея. Беше същият мъж, нейният любим. Изглежда не го бях убил. Вратът му бе дебел, със здрави жили и много мазнина, и макар да го бях разпорил и от него да течеше кръв, той пак стоеше на крака. Не каза нищо. Само вдигна ръце като боксьор и ме удари право в лицето. Беше много силен. Юмрукът ме зашемети и разкъса едната ми вежда. Чувствах се объркан. Когато те откъснат по този начин от жертвата, се чувстваш замаян, губиш ориентация. Мъжът ме удари отново. Зашлевих го с опакото на ръката си и той се сгромоляса тежко с разкъсана буза. Едното му око почти бе изскочило от черепа. Обърнах се отново към жената и притиснах устни към шията й. В същия миг той отново се нахвърли върху мен. Изтръгнах се от ръката му и я извадих от ставата, счупих и един от краката му с ритник. Той се свлече отново. Този път го наблюдавах. С мъка отново се изправи, вдигна юмруци и тръгна към мен. Съборих го още два пъти и два пъти ставаше. Накрая прекърших врата му и издъхна. След това убих жена му.