Выбрать главу

Марш получи един доклад от детективите, от който не научи нищо ново. Параходът „Озимандий“ бе напуснал Начес през онази октомврийска нощ с четири хиляди тона товар, четиридесет пътници в първа класа и поне два пъти по толкова на основната палуба. Стоките така и не стигнали местоназначението си. Никой повече не видял нито парахода, нито пътниците, като изключим хората от няколко склада за дърва на юг от Начес. Абнър Марш прочете внимателно писмото поне дузина пъти. Числата бяха твърде ниски, което означаваше, че Киселия Били върши дяволски лоша работа - освен ако не го правеше нарочно, за да няма главоболия за Жулиж и нощните му хора. Сто и двадесет души липсваха. Бяха изчезнали. Марш се обля в студена пот. Той се вгледа в писмото и си спомни какво му бе казал Дамон Жулиж: „Всички по реката ще помият „Трескав блян“. Завинаги“.

Месеци наред Абнър Марш бе измъчван от кошмари за кораб, плаващ надолу по течението. Изцяло черен, със загасени светлини, с огромни, черни, брезентови платнища, покриващи основната палуба, през които не прозираше дори рубиненото сияние на пещите. Кораб, обвит в мрак като самата смърт, черен като грях, сянка, блуждаеща на лунна светлина сред мъглите, почти невидима, тиха и бърза. В съня параходът се движеше безшумно, а по палубите му се носеха бледи силуети, разхождаха се из салона, а в каютите пътниците трепереха от страх. Една нощ вратите се отвориха и всички започнаха да пищят. Един-два пъти Марш също се събуди с викове. Но дори и през деня не можеше да забрави кораба, кораба, за който бе бленувал, обвит в сенки и писъци, бълващ дим, черен като очите на Жулиж, и пара, алена като кръв.

Когато ледът по горното течение на реката се разтопи, Абнър Марш се изправи пред труден избор. Така и не намери „Трескав блян“, а търсенето почти го беше разорило. Счетоводните му книги описваха мрачна картина, в касата нямаше почти нищо. Притежаваше параходно дружество без параходи и нямаше пари да построи дори някой по-скромен. С неохота Марш писа на посредниците и детективите си да прекратят търсенето. Използва средствата си да се спусне надолу по течението, където „Илай Рейнолдс“ още стоеше в ръкава на реката. Сложиха нов рул, позакрепиха колелото на кърмата и зачакаха пролетта. Нивото на водата се надигна, ръкавът отново стана проходим. Негър и екипажът му се погрижиха да върнат „Рейнолдс“ в Сейнт Луис, където той получи чисто ново колело, машина с удвоена мощност и втори котел. Дори го пребоядисаха и взеха яркожълт килим за главната каюта. След това Марш започна да го използва в Ню Орлиънс. Корабът беше твърде малък и стар и по тази причина - не особено подходящ за работа, но така Абнър можеше да продължи лично издирването. Още от самото начало бе наясно, че начинанието е почти безнадеждно. Между Кайро и Ню Орлиънс реката бе дълга над хиляда и сто мили. На север следваше горното течение на Мисисипи, което продължаваше чак до Водопадите на Сейнт Антъни99. В реката се вливаха Мисури, Охайо, Язу, Ред Ривър и още поне петдесет по-малки притока, годни за плаване, а повечето от тях имаха свои собствени притоци, да не говорим за малките заливчета, потоци и ръкави, които бяха достатъчно пълноводни в отделни части на годината, ако разполагаш с добър кормчия. Можеше да го крият навсякъде и ако „Илай Рейнолдс“ минеше край него и го пропуснеха, всичко започваше отначало. Хиляди параходи плаваха по речната система на Мисисипи. Всеки месец имаше нови кораби, а това означаваше още много проклети имена във вестниците. Ако не друго обаче, Марш беше твърдоглав. Той не се отказваше. „Илай Рейнолдс“ се бе превърнал в негов дом. Нямаше много товари. За търговията между Сейнт Луис и Ню Орлиънс се надпреварваха най-шлемите, бързи и луксозни кораби, а „Рейнолдс“ беше стар и бавен и не се уреждаше с много клиенти покрай грамадните параходи.

- Не е просто защото е бавен като охлюв и два пъти по-грозен от него - казваше посредникът на Марш в края на 1858 година, когато напускаше работа. - Вие сте. Да, по дяволите, наистина сте вие.

- Аз? - кресна Абнър. - Проклятие, какво говориш?

- Хората по реката си говорят. Казват, че сте най-шлемият нещастник, който някога е имал параход, че сте прокълнат като „Дренън Уайт“, дори по-зле. Един от корабите ви се взривил. Всички загинали. Така казват. Четири били смазани от ледения запор. Един бил изгорен, след като всички умрели от жълта треска. А последният, според слуховете, сте го потопили сам в пристъп на лудост, докато сте налагали лоцмана с бухалка.