- Това мъничко нещо не може да нарани Жулиж.
Усмивката на Фрам все още бе разкривена, а златният му зъб искреше на светлината, но в очите му нямаше ведрина.
- Не е за Жулиж, капитане. За мен е. Този път няма да ме хванат жив. - Той изгледа Марш. - Мога да направя същото и за вас, ако се наложи.
Марш смръщи вежди.
- Няма да се наложи - каза той и напусна лоцманската будка.
Разговорът се задържа в ума му през целия ден. Спомни си и коледното тържество в Сейнт Луис през 1859 година, дадено от капитана на един голям параход от река Охайо. Марш и Фрам присъстваха заедно с други моряци от града. Когато всички се понапиха, започнаха да си разказват истории. Знаеше всички, но почувства някакво спокойствие и увереност да слуша как ги разказват отново и отново на търговците, банкерите и красавиците, които не ги бяха чували. Разговаряха за Стария Ал - царя на алигаторите101, за кораба-фантом от Ракурсш102, за Майк Финю103, Джим Бауш104, Кресливия Джак Ръсел105 и голямото състезание между „Еклипс“ и „А. Л. Шотуел“106, за кормчията, който преминал през най-трудния участък на реката през мъгла, въпреки че вече бил мъртъв, за проклетия параход, който преди двадесет години разнасял дребна шарка и така убил двадесет хиляди индианци - „Разгонил фамилията на цялата търговия с кожи“, както завършваше историята. Като изключим Марш и още някои, всички други се засмяха на това. След това някой започна да говори за невъобразимо големите параходи - „Ураган“, „Е. Дженкинс“ и останалите, които сами си отглеждали дърва за гориво, понеже имали засадени цели гори на ветровитите палуби, а колелата им били толкова големи, че правели едно пълно завъртане за цяла година. Абнър Марш се ухили, а Карл Фрам проби през тълпата с чаша бренди в ръка.
- И аз зная една история - каза лоцманът. Звучеше пиян. - Пълна истина. Има един параход на име „Озимандий“...
- Никога не съм го мяркал - прекъсна го някой.
- Не ти и тря’а да го виждаш - отвърна Фрам с тънка усмивка. - Тия, дето са го виждали, отдавна ги няма. Плава само по мръкнало. Обгърнат е в мрак, само в мрак. Целият е боядисан в черно като комините си, всеки инч, освен вътре. Килимът в салона е с цвят на кръв, по стените са окачени огледала със сребърни рамки, които не отразяват нищо. Огледалата винаги са празни, макар че параходът е пълен с народ, бледи хора с прекрасни одежди. Усмихват се често, но нямат отражение.
Тръпки побиха част от слушателите. Всички пазеха мълчание.
- Защо? - попита накрая един машинист, когото Марш познаваше бегло.
- Защото са мъртви - отвърна Фрам. - Всички тия проклетници са мъртви, но не намират покой. Те са грешници и трябва да плават на кораба завинаги, черният кораб с кървавите килими и празните огледала, нагоре и надолу по реката, непрестанно, без да стъпят в пристанище.
- Фантоми - каза някой.
- Привидение - вметна една жена. - Като на парахода от Ракурси.
- По дяволите, не - каза им Фрам. - Можеш да минеш през привидението, но не и през „Озимандий“. Той е напълно истински. Това лесно се разбира, за твоя жалост, особено ако се качиш на него през нощта. Мъртъвците са гладни. Те пият кръв, алена и топла. Крият се в мрака и щом видят светлините на друг параход, тръгват след него. Хванат ли го, се изсипват на борда, всички тези мъртви, бледи, усмихнали силуети, облечени в прекрасни одежди. След това потапят кораба, изгарят го, а на следващата утрин не е останало нищо, освен някоя греда, стърчаща над водата, или потънал кораб, пълен с трупове. Сред тях обаче няма грешници. Те отиват на борда на „Озимандий“ и плават с него завинаги - лоцманът отпи от брендито си с усмивка. - Затова, ако някоя нощ сте по реката и видите сянка над водата, носеща се след вас, погледнете внимателно. Може да е параход, боядисан целият в черно, с екипаж, блед като привиденията. „Озимандий“ няма светлини, затова понякога не можеш да го видиш, преди да те застигне с черните си колела, разплискващи водата. Ако го забележите, по-добре се надявайте, че разполагате с опитен кормчия или пък с петрол на борда, или поне мъничко мас. Да, понеже той е голям, той е бърз и когато ви застигне по тъмно... свършени сте. Ослушвайте се за свирката му. Тя ще изреве само когато е сигурно, че са ви хванали. Чуете ли я, бройте си греховете.
- Какъв е звукът на свирката?
- Баш като писък на човек - отвърна Карл Фрам.
- Как беше името? - попита един млад кормчия.
- „Озимандий“ - каза му Фрам. Знаеше как да го произнесе правилно.
- Какво означава?
Абнър Марш се изправи.
- От едно стихотворение е - отвърна той. - „Делата мои всички със завист погледнете!“.