Хората от тълпата го гледаха с празни очи, а една пълничка дама се изсмя нервно, позадавено.
- По тая дяволска река има и проклятия, и по-лоши неща - подхвана един сметководител.
Докато разказваше, Марш дръпна Карл Фрам за ръката и го понесе настрани.
- Защо, по дяволите, разказа това? - попита капитанът.
- За да се страхуват - отвърна кормчията. - Ако го видят някоя проклета нощ така поне ще знаят, че трябва да избягат.
Абнър Марш обмисли това и накрая кимна с неохота.
- Предполагам, че няма проблем. Нарече го с второто му име. Ако беше казал „Трескав блян“ обаче, господин Фрам, щях да ти откъсна главата още там и тогава. Ясно?
За лоцмана беше ясно, но това нямаше значение. За добро или лошо, историята се понесе. След месец Марш чу изопачен неин вариант от устата на непознат, докато вечеряше в „Домът на плантатора“, а след това - още два пъти през зимата. Разбира се, част от разказа беше изменена, понякога дори името на черния параход не съответстваше. Изглежда „Озимандий“ беше твърде странно и трудно за произнасяне. Без значение как наричаха кораба обаче, проклетата история си оставаше същата. След около половин година Марш чу друг разказ, който промени живота му.
Тъкмо бе седнал на обед в един малък хотел в Сейнт Луис, доста по-евтин от „Домът на плантатора“ и „Южняшки“, но пък с добра храна. Беше по-малко популярен сред моряците, което се харесваше на Марш През последните години старите му другари и врагове го гледаха странно, избягваха го заради лошия му късмет или пък искаха да обсъдят с него всички застигнали го нещастия. Абнър не можеше да търпи нищо от това. Предпочиташе да бъде сам. Онзи ден през 1860 година той седеше кротко на мястото си, отпиваше от виното, а келнерът му донесе пържено патешко със земни ябълки, зелен боб и топъл хляб. Изведнъж обаче някой наруши спокойствието му.
- Ни съм те виждал от години - каза един мъж.
Марш едва го разпозна. Преди няколко години човекът беше огняр на „А. Л. Шотуел“. Покани го да седне без особено желание.
- Нямаш против, значи - каза бившият огняр, дръпна един от столовете и започна да дърдори.
В момента бил втори машинист на някакъв кораб от Ню Орлиънс, за който Марш не беше чувал. Знаеше всякакви слухове и новини покрай плаването по реката. Марш слушаше от любезност и се чудеше кога ли ще пристигне храната му. Не беше ял цял ден.
След малко патицата бе сервирана. Абнър мажеше масло върху едно хубаво парче топъл хляб, когато машинистът каза:
- Бе, чу ли за урагана надолу край Ню Орлиънс?
Марш отхапа от хляба, преглътна и отхапа отново.
- Не - каза той.
Не го интересуваше. Изолиран от всички, той рядко чуваше новини за наводнения, бури и други промени във времето.
Мъжът изсвири през пожълтелите си зъби.
- По дяволите, лоша ра’ота си беше. Един куп кораби се скъсаха и ги отнесе. „Еклипс“ беше от тях. Чух, че бая зле го смачкал.
Марш преглътна и остави ножа и вилицата, които тъкмо бе взел в ръце.
- „Еклипс“ - повтори той.
- Мда.
- Колко зле? - попита Абнър. - Капитан Стърджън ще го поправи, нали?
- По дяволите, твърде смачкан е за това - отвърна машинистът. - Казват, че ще използват каквото е останало като подвижен пристан в Мемфис.
- Подвижен пристан - повтори Марш едва чуто, докато мислеше за онези немощни, стари, сиви черупки, настанени край пристанищата в Сейнт Луис, Ню Орлиънс и другите големи крайречни градове. Параходи без машини и котли, празни корпуси, които се използват само за качване и сваляне на товари. - „Еклипс“ не е... „Еклипс“...
- Ами аз реших, че туй си заслужава тоя кораб - каза някогашният огняр. - По дяволите, щяхме да го бием с „Шотуел“, само...
От гърлото на Марш изригна сподавен рев.
- Махай се, проклетнико - изкрещя той. - Ако не беше от „Шотуел“, щях да ти ритам шибания задник по цялата улица заради тия думи. Махай се!
Машинистът веднага се изправи.
- Луд си точно както разправят - изсъска той, преди да си тръгне.
Абнър Марш остана замислен на масата още дълго. Храната му седеше недокосната в чинията. Той се взираше в нищото с мрачно и студено изражение. Накрая към него се приближи един от келнерите.
- Има ли някакъв проблем с патешкото, капитане?
Марш погледна надолу. Храната беше поизстинала и мазнината се втвърдяваше.
- Вече не съм гладен - каза той, сложи настрани чинията, плати сметката и излезе.
Прекара следващата седмица над счетоводните книги. Прибавяше нови дългове. След това повика Карл Фрам.
- Няма никакъв смисъл - каза му Марш. - Вече никога няма да се състезавам с „Еклипс“, дори да го намеря, а и без това няма да успея. Уморих се да търся. Ще отведа „Рейнолдс“ в Мисури, Карл. Трябва да спечеля нещо.