- Не - отвърна икономката. - Нямаше ли и още един параход? Някакъв много луксозен? Чух...
- Не ми пука какво си чувала, по дяволите. Да, имах още един. „Трескав блян“. Кръстих го на реката.
Като чу това, жената нададе неодобрителен възглас.
- Нищо чудно, че от това тука никога не е станало истински град, какъвто е трябвало да бъде, с хора като теб, които продължават да говорят за река Треска. Сигурно другите си мислят, че всички сме болни. Защо не й викаш както трябва? Вече се казва река Галена.
Абнър Марш изсумтя.
- Промяна в проклетото име на проклетата река? Никога не съм чувал за тая проклета глупост. Доколкото знам, името е река Треска и затова ще си остане река Треска, без значение какви ги говори проклетият кмет - той се намръщи. - Или пък ти. По дяволите, както я пълнят с тиня, скоро ще бъде проклетият ручей Галена!
- Какви думи! Мислех, че човек, който чете поезия, ще държи цивилизован език зад зъбите си.
- Не ми пука какво мислиш за проклетия ми език - каза Марш - И няма да разнасяш за поезията из града, ясно? Познавах един човек, който харесваше тия стихотворения, и само затова си купих книгите. Спри да си пъхаш носа навсякъде и гледай по параходите ми да няма прах.
- Разбира се. Ще направиш ли модел на този другия кораб, а? „Трескав блян“?
Марш се премести на едно голямо, меко кресло и се намръщи.
- Не - каза той. - Не, няма. Искам просто да го забравя. Вземи да си бършеш праха и спри с тъпите въпроси.
Той взе един вестник и започна да чете за „Начес“ и новите параходи на Ледърс.
Икономката изцъка с език и най-накрая се захвана с чистенето.
Къщата разполагаше с издигната кула, обърната на юг. Нощем Марш често отиваше там с чаша вино или кафе, а понякога - и с парче пай. Вече не се хранеше както преди, не и след войната. Храната просто нямаше същия вкус. Още беше едър, но в сравнение с онези времена, когато заедно с Джошуа бяха на „Трескав блян“, от теглото му липсваха поне сто паунда110 Кожата му навсякъде висеше, все едно си беше купил дрехи, по-широки с няколко размера, в очакване да се свият. Страните и брадичката му също бяха отпуснати.
- Сега съм по-грозен дори отпреди - процеждаше пред огледалото, когато се поглеждаше.
От прозореца на кулата си Марш виждаше реката. Прекара много нощи там в четене, пиене или просто в съзерцаване на водата. На лунната светлина тя бе красива, носеше се нататък, нататък, нататък, както бе правила още преди той да се роди, както щеше да прави, след като умре и бъде положен в земята. Докато я гледаше, Марш чувстваше спокойствие. Той ценеше това усещане. През по-шлямата част от времето обаче изпитваше тревога или печал.
Беше чел едно стихотворение на Кийтс111, в което пишеше, че няма нищо по-тъжно от смъртта на нещо красиво. Понякога на Марш му се струваше, че всяко проклето красиво нещо на света е вече мъртво. Чувстваше и самота. Толкова дълго бе живял по корабите, че не му бяха останали никакви приятели в Галена. Никой не го посещаваше и не разговаряше с никого, освен с досадната икономка. Тя винаги го ядосваше, но Марш не се тревожеше за това. Нямаше какво друго да поддържа кръвта му гореща. Понякога решаваше, че животът му е приключил. Тази мисъл толкова го вбесяваше, че цял почервеняваше. Толкова много проклети неща не бе вършил, толкова недовършена работа... но беше стар, не можеше да го отрече. Някога носеше онзи стар хикоринов бастун, за да прави жестове с него, да бъде в крак с модата. Сега имаше скъп бастун със златна дръжка, който му помагаше да ходи. Имаше бръчки около очите, дори между брадавиците си, и някакво смешно кафеникаво петно върху опакото на лявата си ръка. Понякога се взираше в него и опитваше да разбере как се е появило. Така и не бе забелязал. След това изругаваше и посягаше към вестника.
Марш стоеше в гостната и четеше една книга от господин Дикенс, описваща пътешествията му по реките из Америка112, когато икономката му донесе писмо. Той възкликна изненадан, хвърли книгата на Дикенс и измърмори под носа си: