- Не спирай - каза Марш със сурово изражение.
- Някога ти казах, че според мен Дамон Жулиж е побъркан.
- Спомням си.
- Побъркан, безумен, бленуващ за смърт - каза Джошуа. - Тогава той доказа това. О, да, доказа ми го. Когато се качих на палубата, в кораба бе тихо като в гробница. Ни звук, ни движение. Само реката шумолеше вън. Разхождах се съвсем необезпокояван. - Йорк се взираше в Абнър Марщ но очите му бяха отнесени, сякаш виждаше не него, а някаква друга гледка, която никога нямаше да напусне съзнанието му. Той замлъкна.
- Кажи ми, Джошуа - подкани го Марш
Йорк стисна устни.
- Беше като в кланица, Абнър - за миг този прост факт увисна самотно, необезпокоявано в пространството между тях. - Навсякъде имаше тела. Навсякъде. Не всички бяха цели. Прекосих основната палуба и намерих трупове... сред товарите, край машините... ръце, крака, други части. Откъснати. Разкъсани. Робите и огнярите, купени от Били, още бяха в оковите си - мъртви, с разкъсани гърла. Машинистът беше провесен надолу с глава над цилиндрите и заклан, така че... кръвта да се стича надолу в... все едно е масло. - За миг лицето на Джошуа потръпна. - Броят на мъртвите, Абнър. Не можеш да си представиш. Начинът, по който бяха разкъсани, гротескните наранявания. Мъглата бе нахлула в кораба и не можех да обхвана всичко с поглед. Ходех, оглеждах се и всяка ужасна сцена внезапно изникваше пред мен от мъглата.
Най-накрая, тъжен, но и пълен с гняв, който ме изгаряше като треска, се качих до котелната палуба по голямото стълбище. Салонът... там беше същото. Тела и части от тела. Килимът се бе просмукал с кръв. Навсякъде имаше следи от борба. Десетки огледала бяха счупени, три-четири каюти. На една маса, която още стоеше на краката си, имаше сребърен поднос с човешка глава върху него. Никога не бях виждал толкова ужас на едно място -салонът, тия страховити триста фута. В мрака и мъглата не помръдваше нищо. Нищо живо. Движех се напред-назад, без да зная какво да направя. Спрях пред машината за охлаждане на вода, онази сребърната, която ти сложи в предната част на главната каюта. Гърлото ми беше пресъхнало. Взех една от сребърните чаши и завъртях кранчето. Водата... водата потече бавно, Абнър. Много бавно. Дори в мрака на салона виждах, че е черна и гъста. Почти... съсирена.
Останах с чашата в ръка, взирах се наоколо, без да виждам, изпълваше ме онзи мирис... мирисът, едва намирам думи, мирисът бе ужасен, той... можеш да си представиш, сигурен съм. Стоях насред всичко това и наблюдавах как се процежда бавно и агонизиращо от охладителя. Все едно се задушавах. Ужасът, гневът... чувствах как се надигат в мен. Хвърлих чашата и изкрещях.
Тогава шумовете започнаха. Шепот, удари, молби, плач, заплахи. Гласове, Абнър, гласове на живи хора. Огледах се, тъгата и гневът ми нарастваха. Поне дузина врати на каюти бяха заковани, а обитателите им не можеха да излязат от затворите си. Щяха да чакат до следващата вечер или онази след нея. Жулиж ги бе запазил като живо месо в килера си. Потръпнах. Отидох до най-близката врата и започнах да изтръгвам дъските, които я държаха затворена. Изскачаха със силен, скърцащ звук, с агонизиращ вик. Още не бях привършил, когато чух гласа му.
„Любезни Джошуа, не бива да правиш това. Любезни, блудни Джошуа, върни се при нас“.
Обърнах се и ги видях зад себе си. Жулиж ми се присмиваше заедно с Киселия Били до себе си, а другите, всички други, дори собствените ми хора - Симж, Смит и Браун - всички, които бяха останали... ме наблюдаваха. Изкрещях им, безумен и останал без думи. Бяха моите хора, но - въпреки това, бяха участници в това. Абнър, бях изпълнен с истинска омраза...
По-късно, дни по-късно, чух цялата история и научих докъде се простира лудостта на Жулиж. Вероятно грешката беше моя. Докато съм спасявал Тоби и господин Фрам, съм донесъл смърт на стотици невинни пътници.
Марш въздъхна.
- Не говори така - каза той. - Каквото и да е станало, направил го е Жулиж, той е отговорен за всичко това. Дори не си бил там. Не се обвинявай, ясно?
Сивите очи на Джошуа бяха изпълнени с тревога.
- Казвал съм си това много пъти - отвърна той. - Нека довърша историята. Жулиж се събудил през онази нощ и разбрал, че сме изчезнали. Разгневил се. Обезумял. Дори повече -тези думи звучат твърде меко, за да изразят злобата му. Вероятно в него се е пробудила алената жажда, да, след всички тези векове. Дори вероятно го е накарала да мисли, че гибелта му наближава. Кормчиите му бяха изчезнали, а параходът не можеше да плава без тях. Знаел е за твоето намерение да се върнеш, да нападнеш през деня и да го погубиш Не е предполагал, че вместо това ще дойда аз, за да ги спася. Без съмнение, моята измяна и бягството на Валери са го изпълнили със страх, с несигурност за бъдещето. Изгубил е контрол. Беше кръвник, а ние бяхме действали срещу него. В цялата история на моя народ това никога не се бе случвало. Мисля, че в онази ужасна нощ Дамон Жулиж е видял смъртта, която едновременно иска и от която се бои.