Йорк го погледна право в очите и се усмихна вяло.
- Абнър, не го убих.
- Не? Тогава какво...
- Отвърнах му - каза Джошуа. - Бях обезумял, Абнър. Погледнах го в очите и му отнех достойнството на кръвник. Борих се с него. И този път победих. Стояхме така поне десет минути и накрая Жулиж отстъпи. Изръмжа като животно и изтича нагоре по стълбите към каютата си. Киселия Били тръгна след него. Останалите от моя народ ме гледаха поразени. Раймонд Ортега пристъпи напред и ме предизвика. След по-малко от минута вече бе на колене.
„Кръвник“ - каза той с приведена глава.
След това, един по един, всички коленичиха. Арманд, Кара, Смития, Жорж, Мишел ле Кгор, дори Кюрт, всички. В очите на Симж грееше триумф. Както и на другите. За някои от тях властта на Жулиж беше като бич. Отново бях водач на народа си. Тогава разбрах, че имам избор. Ако не действах бързо, щяха да открият „Трескав блян“, а тогава всички от моята раса щяха да загинат.
- Какво направи?
- Намерих Киселия Били. Все пак той беше боцман. Чакаше пред каютата на Жулиж, объркан и разтревожен. Казах му, че ще отговаря за основната палуба и повелих на другите да изпълняват нарежданията му. Работеха. Като огняри и машинисти. С уплашения до смърт Били за началник, те вдигнаха парата. Заредихме пещта с дърва, мас и трупове. Зная, звучи ужасно, но трябваше някак да се отървем от телата, с тях не можехме да спрем за гориво. Качих се в лоцманската будка и поех управлението. Поне там горе никой не беше умирал. Всички светлини бяха изгасени, за да не ни види никой. Трябваше да правим измервания, за да пълзим бавно, а друг път - когато белите валма се разсейваха - се понасяхме надолу по течението достатъчно бързо, та да се гордееш, Абнър! Преминахме край няколко парахода в тъмнината. Свирнах им и те ми отвърнаха, но нито един от тях не беше достатъчно близо, за да прочете името ни. Онази нощ реката беше пуста. Повечето кораби бяха останали вързани за пристаните заради лошото време. Кормуването беше безразсъдна идея, но алтернативата щеше да доведе до разкриване и сигурна смърт. Когато се зазори, още бяхме по реката. Не ги пуснах в почивка, но Били разстла брезентите, така че да ги предпазят от слънцето. Останах в лоцманската будка. Подминахме Ню Орлиънс, когато слънцето разкъса мъглата, и отбихме в онзи ръкав. Беше тесен и плитък - най-трудната част от пътуването ни. Трябваше да измерваме дълбочината на всеки инч. Накрая обаче стигнахме старата плантация на Жулиж. Едва тогава посмях да потърся подслон в каютата си. Бях изгорял лошо. Отново - той се усмихна страдалчески. - Изглежда ми ставаше навик. На следващата нощ огледах земите на Жулиж. Бяхме завързали парахода на един прогнил пристан в ръкава, но той бе твърде забележим. Ако някой наближеше Сайпръс Ландинг, лесно щеше да го види. Не исках да го унищожа. Можеше пак да ни потрябва. Въпреки това бях принуден да го скрия.
Накрая открих решение. Някога плантацията била използвана за индиго. Собствениците започнали да отглеждат захарна тръстика заради по-добрата печалба преди повече от петдесет години. Жулиж, разбира се, не е отглеждал нищо. Южно от къщата обаче намерих стара дестилационна за индиго, до която бе прокаран канал откъм ръкава. Водата в него беше спокойна, застояла, обрасла с растителност и зловонна. Индигото не мирише добре. Широчината на отсечката едва надминаваше тази на „Трескав блян“ и, със сигурност, не бе достатъчно дълбока. Реших да изгреба дъното му. Разтоварихме парахода, изсякохме треволяците и дърветата и прочистихме дъното с драга115. Трудихме се цял месец, Абнър. Не сме си почивали и през нощите. След това поведох кораба надолу по ръкава, с големи трудности завих към канала и се понесох по него. Когато спрях, параходът вече дращеше по дъното, но беше съвършено невидим, скрит зад шубраците. През следващите седмици заринахме устието на канала с тинята и пясъка, които бяхме отстранили от дъното, и източихме водата. След около месец „Трескав блян“ остана на влажната, разкаляна земя, обгърнат от вечнозелени дъбове и кипариси. Едва ли някой можеше да предположи, че там някога е имало вода.
Абнър Марш се намръщи недоволен.
- Това не е заслужен край за параход - промълви той огорчен. - Особено за него. Служеше ни добре.
- Зная - каза Джошуа, - но първо трябваше да се погрижа за безопасността на своя народ. Това беше изборът ми, Абнър, и когато всичко завърши, бях щастлив и тържествуващ Вече никой нямаше да го открие. Повечето тела бяха изгорени или погребани. Жулиж рядко се появяваше след нощта, в която го предизвиках и подчиних. Рядко излизаше от каютата си. Правеше го само за да се храни. Единствено Киселия Били разговаряше с него. Той беше уплашен, но покорен. Всички други ме следваха и пиеха от питието. Бях заповядал на Били да го извади от стаята на Жулиж, за да го поставим зад бара в салона. Пиехме от него на всяка вечеря. Имаше само един проблем - пленниците, ония пътници, които бяха оцелели след клането. През цялото време, докато пътувахме и прочиствахме канала, ги бяхме държали затворени, макар и без да им причиняваме зло. Погрижихме се да получават храна и добро отношение. Опитвах да разговарям с тях, да ги успокоявам, но всичко оставаше безплодно - когато влизах в каютите им, изпадаха в истерия. Не исках да ги държа под ключ за неопределено дълго време, но бяха видели всичко и не можех просто да ги пусна.