Решили проблема, без да разбера. Една черна нощ Дамон Жулиж излезе от каютата си. Още живееше на парахода заедно с някои от другите - ония, които му бяха най-близки. Тогава съм бил на брега заедно с дузина от другите. Работехме по къщата, която Жулиж бе оставил на произвола на стихиите. Когато се върнах на „Трескав блян“, забелязах, че двама от пленниците ни бяха извлечени от каютите си и убити. Раймонд, Кюрт и Адриен седяха в салона, събрани край телата им, и се хранеха. Дамон Жулиж им повеляваше.
Абнър Марш изсумтя.
- По дяволите, Джошуа, трябвало е да го убиеш, докато си имал възможност.
- Да - съгласи се Йорк, за огромно учудване на Марш. - Мислех, че мога да му повелявам. Огромна грешка. Разбира се, още онази нощ когато той се появи отново, опитах да я поправя. Бях гневен и отвратен. Разменихме си тежки думи. Реших, че това ще е последното престъпление за неговия дълъг и чудовищен живот. Наредих му да ме погледне. Смятах да го поставя на колене, за да предлага собствената си кръв отново и отново, докато е нужно, докато стане мой, докато изгуби силата си, докато се прекърши и спре да е опасен. Той стана, погледна към мен и...
Йорк се засмя насила, безнадеждно.
- Победил те е? - попита Марш.
Джошуа кимна.
- С лекота. Както винаги бе правил, с изключение на онази нощ. Призовах всичката си мощ воля, гняв, но не можех да се меря с него. Струва ми се, че дори Жулиж не го очакваше. - Той поклати глава. - Джошуа Йорк, цар на вампирите. Отново ги бях предал. Управлението ми бе продължило само два месеца. През следващите тринадесет години Жулиж властваше над нас.
- А пленниците? - попита Марш
Макар да знаеше отговора, се надяваше, че греши.
- Мъртви. Убиха ги един по един през следващите месеци.
Марш се намръщи.
- Тринадесет години. Това е много време, Джошуа. Защо не избяга? Сигурно си имал възможност.
- Много - призна Джошуа Йорк. - Мисля, че Жулиж предпочиташе да изчезна. Той бе кръвник от хилядолетия, най-могъщият и страшен хищник, бродил някога по земята. Бях го превърнал в роб за два месеца. Нямаше обяснение за краткия ми горчив триумф, но и нито един от двама ни не можеше да го забрави. През следващите години се борехме отново и отново и всеки път, преди Жулиж да призове цялата си мощ съзирах съмнение в очите му, страх, че царуването му ще приключи. Но това никога не се случи. Останах. Къде можех да отида, Абнър? Какво добро щеше да излезе от бягството ми? Трябваше да съм с народа си. През цялото време се надявах, че един ден ще успея да му ги отнема. Дори изгубил, смятах, че присъствието ми е заплаха за Жулиж. Винаги аз го предизвиквах. Той никога не го правеше. Така и не опита да ме убие. Когато запасите от питието ми намаляха, приготвих оборудването си, за да направя още. Жулиж не ми попречи. Дори позволяваше на някои от другите да пият с мен: Симж, Синтия, Мишел и още някои. Така утолявахме жаждата си.
Колкото до него, той предпочиташе каютата си. Трудно можеше да бъде наречен властник. Понякога никой, освен Киселия Били, не го виждаше със седмици. Така изминаха години. Жулиж бе изгубен в собствените си блянове, макар присъствието му да тегнеше над всички ни. Разбира се, той си получаваше кръвта. Поне веднъж в месеца Типтън отиваше в Ню Орлиънс и се връщаше с жертва. Преди войната вземаше роби. След това - танцьорки, проститутки, пияници, скандалджии - всеки, когото можеше да доведе при нас.
Войната бе трудна за него. Тя наруши покоя му и го накара на няколко пъти да ходи до града. След това започна да изпраща други. Боевете често предлагат лесна плячка за моите кръвнородствени, но могат и да са опасни. Войната взе своите жертви. Една нощ някакъв войник от Съюза нападнал Кара в Ню Орлиънс. Убила го, разбира се, но той бил с няколко от своите другари... тя загина първа. Филип и Ален бяха арестувани. Затворили ги в открито укрепление до разпита. И двамата изгорели със зората. Една нощ войниците подпалиха плантацията. Къщата и без това бе полуразрушена, но не и безлюдна. Арманд погина в пламъците, а Жорж и Мишел получиха страшни изгаряния, но се възстановиха. Останалите от нас се разделиха и се върнаха на „Трескав блян“, когато кръвопролитията приключиха. От тогава той се превърна в наш дом.