ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Плантацията на Жулиж,
Луизиана, май 1870
Напуснаха Ню Орлиънс посред нощ с покритата каруца, която Йорк беше купил предварително. Конският тропот закънтя върху неравните тъмни пътища. Докато държеше юздите и подкарваше конете, облечен в тъмнокафяво и загърнат с развяващ се плащ Джошуа изглеждаше същото толкова добре, както някога. Абнър Марш стоеше мрачен до него. Подскачаше и се тресеше, когато минаваха през камъни и дупки, но не изпускаше от ръце двуцевката си. Джобът на палтото му бе пълен с муниции.
Джошуа отби от главния път веднага щом излязоха от града, а твърде скоро изостави и второстепенното шосе. Движеха се с висока скорост по рядко използвани пътища, които по това време на денонощието бяха съвсем пусти. Отсечките бяха тесни, разкривени, заобиколени от жълти и червени борове, магнолии, кипариси и вечнозелен дъб. Понякога короните на дърветата се събираха над главите им и те все едно се движеха в тунел без осветление. Марш откри, че когато клоните закриваха луната, остава почти сляп, но Джошуа никога не намаляваше темпото. Очите му бяха пригодени за тъмата. Накрая речният ръкав се откри от лявата им страна. Дълго време пътят продължаваше край него. Луната сияеше бледа и безмълвна над спокойните, черни води. Из ленивата нощ се носеха светулки, а наоколо крякаха крастави жаби. Носеше се тежка и резлива миризма. В застоялата вода растяха гъсти лилии, а бреговете, заслонени под старите дървета, бяха окичени със снежнобял кучешки дрян и татко сивобрад116. Абнър Марш усещаше, че това може би е последната нощ в живота му. Поемаше си дъх жадно, попиваше всички аромати наоколо, сладките и киселите. Джошуа Йорк гледаше право напред и поддържаше скоростта, безжалостен и отнесен, потънал в мислите си. При изгрев от изток се появи колеблива светлина, а звездите започнаха да чезнат. Преминаха край древен испански дъб, който гниеше, с разкривени клони, покрити със сивкав мъх, и навлязоха в обширно, обраснало с бурени поле. Марш забеляза в далечината редица колиби, почернели като гнили зъби, а по-близо се издигаха овъглените стени на старинна плантаторска къща, останала без покрив. Изпочупените й прозорци се блещеха пред тях. Джошуа Йорк спря каруцата.
- Ще оставим конете тук. Продължаваме пеша - каза той. - Вече не сме далеч. - Той погледна към хоризонта, където светлината бавно поглъщаше звездите. - Ще ударим, когато стане ден.
Абнър Марш смотолеви съгласието си и слезе от каруцата, стиснал здраво пушката.
- Ще бъде прекрасен ден - каза той на приятеля си. - Може би малко по-слънчев от нужното.
Йорк се усмихна и нахлупи шапката си над очите.
- Натам - нареди той. - Придържай се към плана. Разбивам вратата и предизвиквам Жулиж. Докато цялото му внимание е насочено към мен, влизаш и стреляш в лицето му.
- По дяволите - каза Марш. - Няма как да забравя. От години стрелям по това лице в сънищата си.
Джошуа вървеше бързо, с големи крачки, а Абнър Марш тръгна тромаво след него, опитвайки да поддържа темпото му. Беше оставил бастуна си в Ню Орлиънс. Тази сутрин се чувстваше отново млад. Въздухът бе свеж и приятен, пълен с аромати. Щеше да си върне отново парахода, своя скъп „Трескав блян“.
Отминаха плантаторската къща и робските колиби и продължиха през поле, в което индигото растеше в безпорядък, цъфнало в розово и лилаво. Увисналите клони на една висока стара върба погалиха Марш нежно по лицето като женска длан. Дори под гъстата сянка на дърветата навсякъде растяха кипариси, палми, цъфнали тръстики, кучешки дрян, fleurs-de-lis117 във всякакви цветове. Земята беше влажна и ставаше все по-влажна нататък. Абнър Марш почувства как водата се просмуква през подметките на старите му ботуши. Джошуа се приведе под сивкавия водопад на испанския мъх, който висеше от един нисък, разкривен клон. Марш го последва, направиха по още крачка и гледката внезапно се разкри пред тях.
- По дяволите - бе всичко, което капитанът успя да каже.
Водата отново изпълваше стария канал и обгръщаше „Трескав блян“, но все още не беше достатъчно дълбока. Параходът почиваше в плитчините сред кал и пясък, вирнал нос към небето и килнат на десетина градуса ляво на борд. Колелата му почти не докосваха водата. Някога носеше цветовете бяло, синьо и сребърно. Сега беше обагрен предимно в сиво, сивото на старото прогнило дърво, което бе видяло твърде много слънце, влага и почти никаква боя. Сякаш Жулиж и проклетите му вампири бяха изсмукали живота от него. Марш забеляза, че върху отсамния корпус на колелото още личат следи от курвенското червено, което Киселия Били бе плеснал върху кораба. Също като стари спомени едва се забелязваха буквите „03“. Останалото липсваше и истинското име отново се виждаше, където новата боя се беше изронила. Най-мнош бе пострадало бялото на перилата и колоните. Сивото ги покриваше всички. Тук-там Марш забеляза зеленикави петна по дървото. Видът на „Трескав блян“ го накара да потръпне. Влагата, горещината, цялата тази гнилоч. Нещо влезе в окото му и той го разтърка гневно. Комините на парахода изглеждаха разкривени заради начина, по който бе приведен. От едната стана на лоцманската будка се виеше испански мъх, който се спускаше надолу от наклонения флагщок. Въжетата, които придържаха подвижното мостче, отдавна се бяха скъсали и сега то се бе сгромолясало върху бака. Голямото стълбище - прелестното полирано, резбовано дърво бе покрито с плесен. Тук-там Марш забеляза, че между дъските на палубите са поникнали диви цветя.