- По дяволите - каза той. - По дяволите, Джошуа, как си могъл да го оставиш така? Как, по дяволите, си могъл...
Гласът му обаче заглъхна и го предаде. Абнър Марш нямаше думи за гледката.
Джошуа Йорк положи деликатно ръка на рамото му.
- Съжалявам, Абнър. Опитах.
- Ех, зная. Онзи го е сторил. Изгнил е като всичко, което онзи е докосвал. О, да, зная кой е бил. По дяволите, със сигурност зная. Онова, което не зная обаче, е защо, по дяволите, ме излъгахте, господин Йорк. Цялата онази история за „Начес“ и „Робърт Е. Лий“. По дяволите. Няма как да се състезава, няма как дори да плава повече - лицето му бе почервеняло, гласът му ставаше все по-силен. - Проклятие, да върви по дяволите, вече просто ще стои и ще гние, проклятие, знаел си\ - Внезапно замлъкна, преди да се развика и да събуди всички проклети вампири.
- Знаех - призна Джошуа Йорк с тъга в очите. Утринното слънце грееше зад него и го караше да изглежда слаб и блед. - Но имах нужда от теб, Абнър. Не всичко е лъжа. Жулиж
наистина кроеше плана, за който ти казах, но Били го предупреди за лошото състояние на „Трескав блян“ и той веднага се отказа. Всичко друго е истина.
- Как, по дяволите, да ти повярвам? - попита решително Марш - След всичко, което преживяхме заедно, ме излъга. Проклятие, върви по дяволите, Джошуа Йорк. Ти си проклетият ми съдружник, а ме излъга !
- Абнър, слушай ме. Моля те. Нека обясня. - Той положи ръка на челото си и затвори очи.
- Давай - подкани го Марш. - Хайде, кажи ми. Слушам те, проклетнико.
- Имах нужда от теб. Знаех, че няма начин да покоря Жулиж сам. Другите... дори онези, които са на моя страна, те не могат да се изправят срешу него, пред очите му... може да ги принуди на всичко. Ти беше единствената ми надежда, Абнър. Ти и мъжете, които мислех, че ще доведеш Болезнена ирония. Ние, хората на нощта, сме ловували хората на деня в продължение на безброй епохи, а сега трябваше да се обърна към вас, за да спася народа си. Жулиж ще ни унищожи. Абнър, твоят блян може би гние, но моят е още жив! Някога ти помогнах. Нямаше как да го построишбез мен. Помогни ми.
- Можеше просто да кажеш - отвърна Марш - Да ми кажеш проклетата истина.
- Не знаех дали ще дойдеш заради моя народ. Знаех, че ще го направиш за кораба.
- Щях да дойда заради теб, по дяволите. Съдружници сме, нали? Нали така?
- Да - промълви тихо Джошуа.
Марш изгледа сивкавите гнили отломки, които някога бяха гордият му параход, и видя, че някаква проклета птица си е свила гнездо на един от комините. Други птици махаха с криле, прелитаха от дърво на дърво и дразнеха безумно капитана с песните си. Лъчите на утринното слънце къпеха парахода в ярка жълта светлина. Тя се процеждаше през дърветата и танцуваше с прашинките, носещи се във въздуха. Последните сенки на нощта се криеха от зората в шубраците.
- Защо, по дяволите, точно сега? - попита Марш намръщен. - Ако не са „Начес“ и „Робърт Е. Лий“, тогава какво? Какво прави нещата днес по-различни, отколкото през последните тринадесет години? Защо реши да избягаш и да ми пишеш писма?
- Синтия очаква дете - каза Джошуа. - Моето дете.
Абнър Марш си спомни какво Йорк му бе разказал някога.
- Убили сте някого заедно?
- Не. За пръв път в историята ни зачеването се оказа възможно, без да бъде опетнено от алената жажда. Синтия пие само от отварата ми вече години. Тя придоби... сексуално разположение... без кръв и без треската. Аз й отвърнах. Беше могъщо чувство, Абнър. Силно като жаждата, но различно, по-чисто. Жажда за живот, а не за смърт. Когато времето настъпи, тя ще умре, освен ако твоите кръвнородствени не й помогнат. Но Жулиж никога не би позволил това. Трябваше да помисля за детето. Не искам да бъде покварено и поробено от Дамон Жулиж. Искам с раждането му да започне нова епоха за хората на нощта. Трябваше да направя нещо.