Выбрать главу

Проклето вампирско бебе, помисли си Абнър Марш Щеше да влезе вътре и да се изправи пред Дамон Жулиж заради дете, което един ден можеше да се окаже като самия Жулиж. Или пък не. Може би щеше да е като Джошуа.

- Ако искаш да направим нещо - каза Марш, - тогава защо, по дяволите, не сме вече вътре, вместо да си плещим тук?

Той посочи с пушката си към огромния разрушен параход.

Джошуа Йорк се усмихна.

- Съжалявам, че излъгах. Абнър, не познавам никой друг като теб. Имаш цялата ми признателност.

- Да не ти пука - отвърна рязко Марш, объркан от благодарността на Йорк.

Той излезе от сенките на дърветата и тръгна към „Трескав блян“ и прогнилите, оцапани в лилаво резервоари за индиго, издигащи се зад кораба. Когато приближи водата, тинята му събу ботушите и се чу противен засмукващ звук, когато ги извади от нея. Марш провери отново дали пушката е заредена. След това намери една стара, гниеща талпа в плитчините, облегна я на корпуса и се качи на основната палуба. Джошуа Йорк се движеше бързо и тихо зад него. Голямото стълбище беше пред тях. Отвъд него се простираше мракът на котелната палуба и каютите със спуснати кепенци, където спяха враговете им. Марш не тръгна веднага натам.

- Искам да разгледам парахода си - каза той и заобиколи стълбището, за да влезе в машинното отделение.

Обшивките на няколко от котлите се бяха скъсали. Ръждата бе прояла тръбите. Големите машини бяха корозирали. Марш стъпваше внимателно, притеснен да не счупи някоя от прогнилите дъски на пода. Приближи една от пещите. Вътре имаше куп стара, студена пепел и още нещо, обагрено в кафяво, жълто и нашарено с черни петна. Той посегна към него и извади кост.

- Кости в пещта - каза той. - Палубата гние. На пода още се въргалят проклети робски синджири. Ръжда. По дяволите. По дяволите. - Капитанът се извърна. - Видях достатъчно.

- Казах ти - отвърна Джошуа Йорк.

- Исках да го разгледам.

Отново се озоваха при окъпания в слънце бак. Марш погледна през рамо към сенките, гниещите ръждиви сенки на някогашния му параход, на всичко, за което бе бленувал.

- Осемнадесет големи котела - каза Марш с пресипнал глас. - Уайти обичаше тия машини.

- Абнър, ела. Трябва да свършим работата си.

Качиха се по голямото стълбище с внимателни стъпки. Тинята по стъпалата беше зловонна и лепкава. Външният коридор беше пуст и не изглеждаше безопасен. Влязоха в главната каюта. Абнър се намръщи, когато видя пред себе си триста фута гнилоч, отчаяние и гниеща красота. Килимът беше изпоцапан, разкъсан и изяден от плесени и мухьл. Зелените петна покриваха залата като рак, прояждащ душата на парахода. Някой беше боядисал таванския прозорец. Всички прелестни стъклописи се криеха под чернилката. Тегнеше мрак. Дългият мраморен бар бе покрит с прах. Вратите на каютите висяха разбити на пантите си. Един от полилеите лежеше на земята. Преминаха край купчината изпочупено стъкло. Поне една трета от огледалата бяха изпочупени или липсваха. Останалите бяха ослепели - среброто им се бе изронило или почерняло. Когато се качиха на ветровитата палуба, Марш се зарадва, че отново вижда слънцето. Провери пушката си. Тексаската се издигаше над тях, а каютите на нея бяха заключени и чакаха.

- Още ли е в капитанската? - попита Абнър и Джошуа кимна в отговор.

Изкачиха се по стълбите и тръгнаха към нея.

Киселия Били Типтън чакаше в сенките на един от навесите. Ако не бяха очите му, Абнър Марш никога нямаше да го познае. Беше прогнил като кораба. Той и преди беше слаб, но сега приличаше на ходещ скелет. Острите му кости се забиваха в жълтеникавата му болнава плът. Кожата му изглеждаше като на човек, който е прикован на легло от години. Лицето му приличаше на проклет череп, прежълтял и сипаничав череп. Почти цялата му коса липсваше, а темето му покриваха струпеи и разранени, червеникави петна. Беше облечен в черни дрипи, а ноктите му изглеждаха дълги поне четири инча. Само очите му не се бяха изменили: леденостудени и трескави, широко отворени, те опитваха да вдъхват страх, да приличат на очите на вампирите, на очите на Жулиж. Киселия Били знаеше, че ще дойдат. Сигурно ги бе чул. Когато се показаха зад ъгъла, той беше там с ножа си в ръка - умелата му, смъртоносна ръка.

- Бре...

Абнър Марш дръпна спусъка и изстреля и двата си патрона право в гърдите му. Изобщо не му се чакаше до второто „бре“. Не и този път.