Капитанът вдигна лице тъкмо когато Дамон се хвърляше от големия полилей. Марш опита да вдигне пушката, за да се прицели, но се оказа твърде бавен. Жулиж скочи право върху него, той изпусна оръжието и двамата се озоваха на земята. Абнър опита да се претърколи настрани, но нещо го сграбчи и завлече назад. Той удари на сляпо с големия си юмрук. Ответният удар дойде отнякъде и почти му разби главата. За миг остана зашеметен на пода. Жулиж хвана ръката му и я изви силно назад. Марш изпищя. Натискът не отслабваше. Той опита да се изправи, но ръката му бе издърпана нагоре с нечовешка сила. Чу се пукот и той изкрещя още по-силно. Беше притиснат здраво в земята. Лицето му опираше в мухлясалия килим.
- Борете се, любезни капитане, и ще ви счупя и другата ръка - промълви чаровният глас на Жулиж. - По-добре стойте мирен.
- Пусни го! - каза Джошуа.
Марш вдигна очи и го видя на около двадесет фута от тях.
- Не мисля да го правя - отвърна Жулиж. - Не мърдай, любезни Джошуа. Ако се приближиш, ще разкъсам гърлото на капитан Марш, преди да ти останат и пет фута. Стой на мястото си и ще го пощадя. Разбираш ли?
Абнър опита да помръдне и прехапа устни от болка. Джошуа остана на мястото си, с разперени пръсти като нокти на граблива птица.
- Да - отвърна той. - Разбирам.
Сивите му очи изглеждаха смъртоносни, но изпълнени със съмнение. Марш се огледа за пушката. Беше на около пет фута - достатъчно далеч, за да не я достигне.
- Добре - каза Дамон Жулиж. - Защо не се настаним по-удобно тогава? - Марш чу, че той си придърпва стол и сяда точно зад него. - Ще бъда тук, на сянка. Можеш да седнеш под светлината, за която капитанът толкова предвидливо проправи път. Хайде, Джошуа. Прави каквото ти казвам, освен ако не искаш да видиш как умира.
- Ако го направищ вече нищо няма ме спира - каза Йорк.
- Може би съм готов да поема риска - отвърна Жулиж. - А ти?
Джошуа Йорк се огледа, смръщи вежди, взе един стол и го премести под разбития тавански прозорец. След това седна под слънчевите лъчи.
- Свали си шапката, Джошуа. Искам да виждам лицето ти - Йорк направи гримаса, свали шапката си с широка периферия и я хвърли към сенките. - Добре. Сега нека почакаме малко заедно, Джошуа - засмя се Жулиж. - До мръкнало.
116 Татко сивобрад - южняшкото име на растението хионантус (Chionanthus virginicus), известно и като ресничево дърво.
117 Fleurs-de-lis (фр.) - лилия.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
На парахода „Трескав блян
май 1870
Киселия Били Типтън отвори очи и опита да извика. Измежду устните му се процеди само тих шепот. Той си пое дъх и погълна кръв. Бе изпил достатъчно, за да различава вкуса й. Само че този път беше неговата кръв. Изкашля се и отново опита да изпълни дробовете си. Кръв, още кръв.
- Помощ - процеди вяло.
Едва ли се бе чуло на повече от три фута. Потръпна и затвори отново очи, все едно можеше да заспи и след това да се събуди без болки. Те обаче не отмираха. Киселия Били лежеше там отдавна със затворени очи, дишаше на пресекулки, които караха гърдите му да треперят -щеше му се да крещи. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за кръвта, която се стичаше от него, твърдата палуба под лицето си и миризмата. Зловонието се носеше навсякъде около него. Накрая Киселия Били разпозна вонята. Беше се насрал в гащите. Не можеше да го почувства, но подушваше. Разплака се. Накрая дори сълзите му секнаха. Болеше много. Болеше ужасно. Опита да мисли за нещо друго, нещо, различно от болката. Може би така тя щеше да го остави на мира. Постепенно си припомни всичко. Марш и Джошуа Йорк, пушката, вдигната към лицето му. Бяха дошли да нападнат Жулиж, спомни си, беше опитал да ги спре. Само че този път не бе достатъчно бърз. Отново опита да извика.
- Жулиж - каза той малко по-силно, но гласът пак не му достигна.
Никакъв отговор.
Киселия Били Типтън измърмори нещо и отново отвори очи. Беше паднал чак от ветровитата палуба. Видя, че сега се намира на бака. Беше ден. Нямаше как Дамон Жулиж да го чуе, а дори да можеше, слънцето грееше твърде силно. Нямаше да дойде при него, не и преди да се стъмни. До мръкнало вече щеше да е мъртъв.
- Ще съм мъртъв до мръкнало - произнесе той толкова тихо, че сам едва чуваше гласа си -Изкашля се и погълна още кръв. - Господин Жулиж...
Продължи да лежи и да мисли. Бяха го направили на решето. Гърдите му сигурно приличаха на кайма. Трябваше вече да е мъртъв. Марш бе застанал точно пред него, трябваше да умре още там. Но още беше жив. Киселия Били се изкикоти. Знаеше защо не са успели да го убият. Пушките не можеха да го погубят. Вече почти бе станал един от тях. Точно както му беше казал Жулиж. Типтън бе чувствал, че това се случва. Всеки път, когато погледнеше в огледалото, изглеждаше малко по-блед, а очите му все повече наподобяваха онези на Жулиж. Сам виждаше това. В последните една-две години мракът представляваше все по-малка пречка за зрението му. Вероятно кръвта го беше направила. Ако не му ставаше толкова лошо от нея, сигурно щеше да е много по-напред с резултатите. Понякога му се повдигаше, а коремът му се свиваше ужасно, но продължаваше да пие, както го подканяше Жулиж. Тя го правеше по-силен. Понякога сам го чувстваше и виждаше доказателствата. Застреляха го, падна, но не беше мъртъв, о, не, не беше. Раните му зарастваха също като на Дамон Жулиж. Вече почти бе станал един от тях. Киселия Били се усмихна и реши, че ще полежи, докато се възстанови напълно. След това щеше да стане и да убие Абнър Марш. Представяше си колко уплашен ще бъде капитанът, когато види, че Били отново се е появил, след като го е застрелял. Само да не го болеше толкова. Зачуди се дали и Жулиж е изпитал такава болка, когато онова конте сметководителят го промуши с рапирата си. Господин Жулиж добре се разправи с него. Били също щеше да се разправи с някои хора. Той обмисли това, както и всичко друго, което щеше да направи. Щеше да се разхожда по улица „Галатън“, когато пожелае, и всички там да го уважават, да си хваща красиви, високи момичета и креолки вместо курвите от танцовите зали. След като му омръзнеха, щеше да им изпива кръвта. Така никой друг нямаше да ги има, нито пък те да му се присмиват, както курвите правеха някога, в ония отминали, неприятни времена.