ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
На парахода „Трескав блян
май 1870
Часовете отминаваха в мълчание, мълчание, обгърнато в страх. Абнър Марш седеше близо Дамон Жулиж и с гръб към черния мраморен бар. Беше отпуснал счупената си ръка в скута, облян в пот. Жулиж най-накрая му беше позволил да стане, когато болките се засилиха твърде много и накараха Марш да крещи. Така вече не бяха толкова непоносими, но знаеше, че агонията ще го застигне отново веднага щом се раздвижи. Затова стоеше мирен, държеше ръката си и размишляваше.
За разлика от Джонатоун Джефърс, който някога доказваше това непрестанно, капитанът никога не бе играл шах на ниво. Понякога дори забравяше как се движат проклетите фигури. В този миг обаче с лекота разпознаваше патовата ситуация, в която се намираха.
Джошуа Йорк седеше вцепенен на стола си, с помръкнали очи, в които не можеше да се прочете нищо поради разстоянието, цялото му тяло бе напрегнато. Слънцето го надвиваше, откъсваше живота от него, изпиваше силата му, както изпаряваше речната мъгла всяка сутрин. Той не се движеше. Правеше го заради Марш Джошуа знаеше, че ако нападне, Абнър ще се дави в кръвта си, преди дори да стигне до Жулиж. Може би Джошуа щеше да убие Дамон след това, а може би не, но и в двата случая нямаше да има много разлика за Марш.
Жулиж също се намираше в патова ситуация. Ако убиеше Марщ щеше да изгуби защитата си. Тогава Джошуа щеше да го нападне веднага. Очевидно Дамон се боеше от това. Абнър Марш го знаеше. Дамон Жулиж бе прекършвал Джошуа десетки пъти, беше го обезкървявал, за да го покори. Йорк имаше само една победа, но това му стигаше. Жулиж вече не можеше да бъде сигурен. Страхът се хранеше с него като личинка в труп.
Марш се чувстваше слаб и безпомощен. Ръката го болеше ужасно, а не можеше да стори нищо. Когато не наблюдаваше Йорк или Жулиж, очите му се обръщаха към пушката. Беше твърде далече. Твърде далече. Когато седна срещу бара, това го отдалечи дори повече. Поне седем фута. Беше невъзможно. Марш знаеше, че никога няма да успее, дори да бе в подобрите си години. А със счупена ръка... той стисна устни и опита да измисли нещо друго. Ако Джонатоун Джефърс се намираше в същата ситуация, сигурно щеше да измисли нещо. Нещо умно, изненадващо и заблуждаващо. Но Джефърс беше мъртъв, а Марш можеше да разчита само на себе си. Единственото, което му идваше наум, звучеше безразсъдно, глупаво - да хукне към проклетата пушка. Така щеше да умре със сигурност.
- Светлината притеснява ли те, Джошуа? - попита Жулиж след дългото мълчание. -Трябва да свикнеш с нея, ако ще ставаш един от тях. Всички добри скотове от добитъка обичат слънцето.
Той се усмихна, но почти в същия миг лицето му помръкна. Джошуа Йорк не отвърна, а Жулиж остана като ням. Докато ги гледаше, Марш си помисли, че самият Дамон е прогнил също като парахода, а Киселия Били вече съвсем се бе разложил. Изглеждаше различен, дори по-плашещ. След този кратък въпрос той не опита да се подиграва повече. Нямаше повече думи. Не поглеждаше към Джошуа или към Марщ или дори другаде. Взираше се в нищото със студените си черни, бездушни като въглени очи. Все още притежаваха блясъка си. Сред сенките изглеждаха все едно горят със свое собствено сияние под неговото бледо, високо чело. Не изглеждаха човешки. Нито пък Жулиж.
Марш си спомни за онази нощ когато той се качи на „Трескав блян“ за първи път. Тогава пак бе погледнал в очите му. Сякаш виждаше как падат маски - една след друга, докато накрая, под всички, не се показа звярът. Сега беше различно. Все едно маските вече не съществуваха. Дамон Жулиж бе най-злото същество, познато на Марш, но част от това зло бе човешко: неприязънта, лъжите, ужасният мелодичен смях, коварната наслада от мъченията, любовта му към красотата и нейното унищожение. Изглежда всичко това вече не съществуваше. Беше останал само звярът, дебнещ в мрака с хищните си очи, потаен, страховит и безумен. Жулиж вече не се присмиваше на Джошуа, нито пък размишляваше за доброто и злото, силата и слабостта, нито пък пълнеше главата на Марш с омразни и противни обещания. Сега само седеше и чакаше, обгърнат от мрак. Вечно младото му лице изглеждаше лишено от дух, древните му очи бяха празни.