Светлината вече се лееше под различен ъгъл от счупения тавански прозорец. Беше следобед. Следобед. Времето бавно пълзеше. Сигурно имаха още няколко часа. Вратите щяха да се отворят. Погледна към Жулиж, а после - към пушката. Стисна ръка, все едно това някак щеше да намали болките. За какво, по дяволите, си мислеше? Че иска малко от проклетото питие на Джошуа за ръката си... не, за звяра и как Джошуа никога няма да го победи, за...
Абнър Марш присви очи и се вгледа в Джошуа. Беше го побеждавал. Веднъж, беше го побеждавал веднъж, звяр или не. Защо да не го направи отново? Защо? Марш стисна отново ръката си и я разтри. Опитваше да намали болката, за да проясни мислите си. Защо, защо, защо? Изведнъж мисълта го осени, както винаги ставаше с него в трудни моменти. Може и да загряваше бавно, но Абнър Марш никога не забравяше. Проумя. Питието, разбира се. Знаеше. Изля го до последната капка в гърлото на Джошуа, когато той припадна край реката. Последната капка падна на ботуша му и той запрати бутилката във водата. Джошуа се сбогува с него няколко часа по-късно. Отнело му беше... колко? ... дни, отнело му беше дни да се върне на „Трескав блян“. Каза му, че бягал към проклетите си бутилки, бягал от алената жажда. Намерил парахода, всички били мъртви и започнал да изтръгва дъските. Жулиж се появил... Марш си спомни думите на Джошуа... „Закрещях срешу него, закрещях без думи. Исках мъст. Исках да го погубя, както не бях искал да убия другиш, да разкъсам бледото му гърло, да вкуся от проклетата му кръв! Гневът ми...“ Не, каза си Марш, не е било само гняв.
Жаждата. Джошуа е бил толкова гневен, че дори не го е осъзнал, но алената жажда е пълзяла към него! Вероятно е изпил чаша от питието си веднага след като Жулиж е побягнал, така и не е разбрал защо се е случило нещо различно.
Марш потръпна от студ, когато се замисли дали Джошуа знае за истинската причина, накарала го да изтръгва дъските. Какво ли е щяло да се случи без намесата на Жулиж? Нищо чудно, че Джошуа бе победил тогава, но никога не бе успял да го направи отново. Страхът, смъртта и кръвта край него, без напитката в продължение на дни... трябва да е била жаждата. Онази нощ звярът в него се бе пробудил, бил е по-силен от онзи в Жулиж. За миг Абнър Марш се обнадежди. След това обаче се отчая отново. Вярно е, че бе прозрял нещо важно, но това съвсем не му помагаше в този момент. При последното си бягство Джошуа беше взел значителни запаси от питието. Изпи половин бутилка в Ню Орлиънс, преди да тръгнат към плантацията на Жулиж. Марш не виждаше как би могъл да събуди жаждата му, треската, която сега беше единствената им надежда... Погледна отново към пушката, проклетата, безполезна пушка.
- По дяволите - промълви той.
Трябваше да забрави за нея, и без това нямаше да му свърши работа. Не можеше просто да хукнеш на състезание с друг параход, трябваше да си умен, да имаш опитен пилот, който познава всички отсечки и как да минава плътно по завоя, а също - да изкупиш всичкия бук, за да остане канадската топола за другите, или поне да имаш малко мас на борда. Чалъми! Марш се намръщи и подръпна бакенбарди със здравата си ръка. Не можеше да стори нищо, знаеше го. Всичко бе в ръцете на Джошуа. Но Джошуа изгаряше, Джошуа губеше силите си с всяка минута и дори нямаше да помръдне, докато животът на Абнър е застрашен. Ако само можеше някак да го принуди да действа... да пробуди жаждата му... някак. Но как изобщо се случваше? Жаждата се появяваше всеки месец, освен когато посегнеше към бутилката. Нямаше ли още нещо? Нещо друго, което можеше да я разгори отново? Марш реши, че би трябвало то да съществува, но не можеше да се досети какво е. Може би гневът имаше нещо общо, но едва ли бе достатъчен. Красотата? Истинската красота го изкушаваше дори след питието.
„Вероятно ме е избрал за съдружник, след като са му казали, че съм най-грозният човек по проклетата река“ - помисли си Марш.
Но това сигурно също не стигаше. Проклетият Дамон Жулиж бе достатъчно красив и бе разгневил ужасно Джошуа, но въпреки това той губеше. Губеше винаги заради питието, трябва да е... Марш започна да премисля всички истории, които Джошуа някога му бе разказвал, всички онези мрачни нощи, убийствата, ужасяващите времена, изпълнени с шрчилка, когато жаждата му бе отнемала тялото и душата. „Беше ме улучил право в корема -беше казал Джошуа. - Кървях обилно... Изправих се. Сигурно съм бил ужасна гледка. Блед и окървавен. Почувствах нещо странно за първи път...“ Спомни си как Жулиж отпиваше от виното си с усмивка: „Наистина ли се страхувахте, че ще ви сторя нещо през онази августовска вечер? Ах, може би щях да го направя заради болката и гнева ми, но не и преди това...“. Марш видя отново лицето му, разкривено и чудовищно, когато изкарваше рапирата на Джефърс от тялото си... Валери... тя изгаряше, умираше в лодката, изкрещя и се хвърли към гърлото на Карл Фрам... отново гласът на Джошуа: „Мъжът ме удари отново. Зашлевих го с опакото на ръката си... той отново се нахвърли върху мен...“.