„Трябва да е това - мислеше си Абнър Марш. - Трябва.“
Само за това можеше да се досети, за нищо друго. Погледна нагоре към таванския прозорец. Ъгълът се бе скосил и светлината изглеждаше червеникава. Част от тялото на Джошуа се намираше в сянка. Преди час Марш би почувствал облекчение. Но сега не беше толкова сигурен.
- Помощ... - чу се глас.
Звучеше като хриплив шепот, като призрачно дихание, задушено от болка. Въпреки това го чуха. Чуха го сред тишината на мрака. Киселия Били Типтън изпълзя от тъмнината, оставяйки след себе си кървава диря по килима. Всъщност не пълзеше, забеляза Марш Влачеше се, забиваше онова проклето ножче в палубата и се придърпваше напред с ръце, гърчеше се, краката и цялата долна част на тялото му бяха безполезни. Гръбнакът му се извиваше по неестествен начин. Били бегло напомняше на човешко същество. Бе покрит с тиня, нечистотии и съсиреци. Кръвта му изтичаше, докато ги приближаваше. Придърпа се с още фут. Гърдите му сякаш бяха хлътнали навътре. Болката превръщаше лицето му в грозна маска. Джошуа Йорк се изправи бавно от стола си, сякаш унесен в бляновете си. Лицето му бе ужасно почервеняло.
- Били... - промълви той.
- Остани на мястото си, Джошуа - каза му звярът.
Йорк го изгледа мрачно и облиза сухите си напукани устни.
- Няма да те докосна - каза той. - Нека го убия. Ще бъда милостив.
Дамон Жулиж се усмихна и поклати глава.
- Убиеш ли клетия Били - каза той, - и аз ще видя сметката на капитан Марш.
Сега почти звучеше като старото си аз - изискаността в гласа му, студът, лъхащ от думите, чувството за безпричинно щастие.
Киселия Били измина още един болезнен фут и спря, треперещ Кръвта се процеждаше от устата и носа му.
- Жулиж - каза той.
- Трябва да говориш по-силно, Били. Не те чуваме добре.
Типтън стисна ножа с ръка и се намръщи. Опита да вдигне глава, колкото можеше.
-Аз... помогнете ми... боли. Боли ме. Много. Вътре... вътре, господин Жулиж.
Дамон стана от стола си.
- Виждам, Били. Какво искаш?
Устните на Типтън затрепериха.
- Помогнете... - прошепна той. - Помогнете... довършете промяната... трябва... умирам...
Жулиж гледаше към Били, но не отделяше вниманието си от Джошуа. Той също стоеше изправен. Абнър Марш напрегна мускули и погледна към пушката. С Жулиж на крака съвсем не беше възможно. Нямаше как да се обърне към него и да стреля. Но може би... той погледна към Били, чиято агония почти го накара да забрави счупената си ръка. Типтън се молеше.
- Вечен живот... Жулиж... променете ме... един от вас...
- Ах - въздъхна Дамон, - страхувам се, че имам тъжни новини, Били. Не мога да те променя. Наистина ли мислиш, че същество като теб може да стане един от нас!
- Обещахте - промълви Били пискливо. - Обещахте. Умирам!
Жулиж се усмихна.
- Какво ли ще правя без теб! - каза той и се засмя.
В същия миг Марш разбра, че на повърхността отново се намира Жулиж, звярът го бе оставил за кратко. Това беше смехът на Дамон, красив, мелодичен, глуповат. Абнър го чу и погледна към Киселия Били. Видя, че ръката му трепери, докато изтръгва ножа от пода.
- Върви в ада! - кресна Марш към Жулиж и също стана на крака.
Дамон го изгледа изненадан. Капитанът сдържа болката си и прекоси стаята, за да се добере до пушката. Жулиж бе хиляди пъти по-бърз от него. Марш се приземи тежко върху оръжието и едва не изгуби съзнание заради пронизалата го болка. Веднага щом стигна оръжието, той почувства студените, бели ръце на Жулиж около врата си. Изведнъж те се отпуснаха. Дамон крещеше. Абнър се претърколи и го видя зашеметен, скрил лице с длани. Ножът на Киселия Били стърчеше от лявото му око, а кръвта шуртеше между бледите му пръсти.
- Мри, проклетнико - кресна Марш и дръпна спусъка.
Изстрелът събори Жулиж на палубата. Откатът удари капитана в ръката и той изпищя. Само за миг изгуби съзнание. Когато болката намаля и той отново възвърна зрението си, срещна затруднения да се изправи, но накрая успя. В същия миг чу рязък пукот, все едно се чупеше зелен клон. Джошуа Йорк се надигна от тялото на Били Типтън с ръце, оцапани в кръв.