Джошуа изглеждаше зашеметен, сякаш някой рязко го бе изтръгнал от транс. Марш изсумтя и хвърли оръжието.
- Стой на място - каза той на Джошуа... - Имам това, от което се нуждаеш.
Той застана тромаво зад бара и намери черните винени бутилки без етикет. Взе една и издуха праха от нея. Едва тогава вдигна очи и видя, че всички врати са отворени, а белите лица ги наблюдават.
„Изстрелите - каза си накрая. - Изстрелите са ги пробудили.“
Марш се затрудни да извади тапата с една ръка. Накрая реши да използва и зъбите си. Джошуа Йорк се приближаваше към бара. Изглеждаше замаян. В очите му борбата продължаваше. Капитанът вдигна бутилката. Джошуа посегна към него и сграбчи ръката му. Марш не помръдна. В един безкраен миг той не знаеше какво ще последва. Дали Джошуа щеше да вземе бутилката, или да разкъса вените на китката му.
- Всички правим проклетите си избори, Джошуа - каза той спокойно, докато силните пръсти на Йорк стискаха ръката му.
Джошуа Йорк сякаш се взираше в него безкрайно дълго. След това взе бутилката от ръката му, отметна глава и я надигна, прилепвайки я към устните си. Тъмното питие бълбукаше, докато се изливаше в гърлото му и обагряше цялата му проклета брадичка. Марш извади още една бутилка от неприятната течност, счупи гърлото й в острия ръб на мраморния бар и я вдигна високо.
- За проклетия „Трескав блян! - каза той и всички пиха заедно.
118 ..Рожби на нощта" - една от най-енигматичните фрази в „Дракула" на Брам Стокьр, станала лайтмотив на ..вампирската" литература.
ЕПИЛОГ
Гробището е старо и буренясало, над него се носи шумът на реката. Издига се високо на скалите, а отдолу Мисисипи бушува така, както го е правила хиляди години. Можеш да седнеш на ръба, с крака, висящи над пропастта, и просто да наблюдаваш. Да отпиеш от спокойствието, от красотата. Погледната от тук, реката има стотици лица. Понякога е златна, изпълнена с живот заради рояците насекоми. По залез за кратко сияе с цвета на бронз, а след това почервенява. Цветовете постепенно избледняват и тогава ти напомня за Мойсей и една друга много, много далечна река119. Когато нощта е ясна, водите са тъмни, но бистри, приличат на черен сатен, а в сияйната им повърхност се отразяват звездите и приказната луна. Трептяща и танцуваща сред вълните, тя изглежда по-шляма и красива от онази на небосвода.
Реката се изменя и със сезоните. През пролетта настъпва разливът. Той е кафеникав и тинест и бавно пълзи към дърветата и бреговете, които още носят белезите от минали прииждания. Есента покрива синята повърхност с хиляди цветове на лениво носещи се листа. А щом настъпи зимата, реката замръзва и снегът я затрупва, превръща я в неопитомен бял път, по който никой не може да се движи. Така блести, че очите те заболяват. Под леда водата продължава да се носи мразовита и бурна, неуморима. Накрая реката се свива и зимната кора над нея се разчупва. Пукнатините се отварят със страховит, гръмотевичен, разкъсващ шум.
Всички тези настроения на реката могат да се наблюдават от гробището. От тук тя се вижда такава, каквато е била и преди хиляди години. Дори сега по бреговете на Айова няма нищо друго, освен дървета, възвишения, каменисти стръмнини. Реката е спокойна, пуста, кротка. Преди хиляда лета е можело да се взираш часове и да не видиш нищо друго, освен самотен индианец с кану от брезова кора. Днес можеш да гледаш също толкова дълго и ще съзреш само дълга процесия от шлепове, понесени от малък дизелов влекач.
В онзи период между тогава и днес имаше времена, когато реката бе гъмжаща от живот, когато пушек, пара, свирки и огньове изпълваха целия пейзаж. Вече няма параходи. Реката е спокойна. На мъртвите в гробището така не им харесва. Половината от тях някога са били моряци. Гробището обаче също е спокойно. Повечето кормчии са били погребани много, много отдавна. Сега дори внуците им лежат недалеч от тях.
Рядко има посетители. Малкото хора, които идват тук, посещават само един и същ невзрачен гроб. На места обаче се виждат големи статуи. Една от тях е на висок мъж, облечен като лоцман на параход, който държи парче от кормило и се взира в далечината. Върху няколко паметника се редят прелестни слова за живота и смъртта по реката. Те разказват как обитателите им са изгубили животите си след взрив на котел, във войната, при удавяне. Ала никой не ги посещава. Хората търсят само един простичък гроб. Камъкът му е видял повече от сто години, но още стои здраво на мястото си. Словата, изсечени върху него, са напълно четливи: име, години и два стиха от поема.