Втората вълна на готиката избледнява с Първата световна война. След нея за кратко импресионизмът и диаболиката опитват да изземат функциите й. Светът утихва преди голямата буря, която го очаква.
След Втората световна война хората вече са наясно, че човешките права отново са погазени. Вместо да настане ера на мир и благоденствие обаче, политическите свръхсили се вкопчват помежду си в Студената война (1947-1991). Народите от двете страни на бариерата се борят за правата си. Петдесетте години на новия век са белязани отново от тежки военни конфликти: Корейската война (1950-1953) и Виетнамската война (1956-1973). В Южна Африка започва епохата на Апартейда (1948-1990) - едно от най-големите престъпления срещу човечеството, а афроамериканците в САЩ се борят за граждански права. Междувременно Европа трябва да преосмисли политиката си съм колониите в Африка и Азия.
И докато световната политика отново е в хаос, науката изживява нечуван подем, довел до космическата надпревара между САЩ и СССР
Всички нужни съставки отново са хвърлени в големия казан на изкуството. Готиката се събужда за нов живот.
Вълната, наречена „нова готика“, просъществува от 50-те години на XX век до началото на 80-те и носи на света ярки представители като Дафни дьо Морие, която описва разочарованието си от човешкия род в „Птиците“ (1952). Господарят на света е недостоен за величие, затова другите видове на планетата имат дълга да му го отнемат. Човеците, избиващи се помежду си във войни, не са призвани властници за останалите живи същества на планетата, които преди са били експлоатирани от тях.
„Интервю с вампир“ (1976) на Ан Райс се оказва един от най-могъщите двигатели на „вампирската литература“. Основан на знаковия „Дракула“, той доразвива идеите на Стокър. Подобно на великия си предшественик, авторката дори създава цял нов locus classicus за вампирите - Ню Орлиънс, който се оказва толкова силен, че днес в южняшкия американски град има общество на кръвопийците, което се събира веднъж седмично, за да се отдаде на вампирски страсти. Подтикната да напише своето произведение от смъртта на дъщеря си, Райс засяга предимно темата за края на човешкия живот, но заедно с нея намира място да изрази мнение за правата на робите, хомосексуализма, епохите, които идват и си отиват.
С нейното произведение възниква и т.нар. южняшка готика, която ползва за свой топос американския Юг преди и след Гражданската война.
Повлиян твърде силно от „Интервю с вампир“, Джордж Р. Р. Мартин избира да постави своя „Трескав блян“ именно в рамките на този поджанр, за да ни разкаже историята на необичайно приятелство, по-силно от кръвта. Способно да преживее вековете, то влага нов смисъл в безсмъртието като философска категория.
Книгата на Мартин излиза през 1982 година, когато новата готика вече затихва. Вероятно това е причината да напомня рамка на всички послания, отправени в по-ранни произведения.
Изключително повлиян от цялостната линия на готиката, романът описва борбата между новото и старото. Също като „Дракула“ на Брам Стокър, „Трескав блян“ е книга за края на предразсъдъците, на цялото онова всемогъщо тесногръдие от отмиращи епохи, което не допуска съвремието на бял свят. Печатът на миналото напомня, че „отминалите векове са имали и имат сила, която простата „модерност“ не може да погуби“- Понякога личностите са готови да продължат напред, да заклеймят грешките от миналото и да творят добро, но обществото изостава от този устрем. То не възприема новото, не се чувства неудобно сред комфорта на старото. Просветените индивиди се превръщат в маргинали и борци за собствените си права и свободи. Мартин описва този феномен блестящо. Защо на човечеството са му трябвали столетия, за да отхвърли робството? Да заклейми расизма? Да признае свободата на словото? Независимостта на науката? Да отдели Църквата от държавата? Да поправи всички тези очевидни грешки? Именно по причините, посочени от Мартин.
Авторът е изключително повлиян и от Дафни дьо Морие и основната идея на „Птиците“. Не е силен онзи, който упражнява господство над другите, който умее да пролива кръв, а другият - творецът на красота, който помага на по-слабите да живеят добре - споделящият сътворения от него напредък. По-силен ли е звярът на кръвта - желанието на хората да унищожават, от съзиданието? Това са две противоположни дейности, които се стискат за гушите в смъртоносна борба още от зората на човечеството и вълнуват литературата поне от мита за Прометей насам. Очевидно е от коя всички печелим повече, но защо толкова често другата побеждава? Защо изобщо й даваме шанс?