- Няма да намерите господин Йорк в стаята му, капитане. В трапезарията е, нагъва.
- Сега? По това време? - възкликна Марш и хвърли един поглед на помпозния часовник зад рецепцията. След това разкопча месинговите копчета на палтото си и извади своя златен джобен часовник. - Има десет минути до полунощ - добави той, невярващ на очите си. - И нагъва?
- Да, господине, нагъва. Господин Йорк сам си знае кога и не е от ония, на които може се възразява, капитане.
Абнър Марш прочисти гърлото си шумно, прибра часовника, извърна гръб, без да продума, и тръгна с големи, тежки крачки към добре обзаведеното лоби. Той беше едър мъж, но му липсваше търпение и не беше свикнал с делови срещи в полунощ. Въртеше бастуна си отривисто, сякаш нямаше никакви проблеми, сякаш все още беше същият онзи човек
отпреди. Трапезарията изглеждаше почти толкова просторна и пищна, колкото салон4 в голям параход: полилеи от шлифовано стъкло, полирани медни лампи, маси, покрити с фин бял лен, изящни порцеланови и кристални съдове. В нормален час всички столове щяха да са заети от пътешественици и моряци, но сега нямаше никого и повечето лампи бяха угасени. Марш реши, че от късните срещи все пак има някаква полза: поне нямаше да търпи чуждото съчувствие.
Недалеч от кухненската врата двама негри сервитьори си шушукаха. Марш не им обърна внимание и продължи към далечния край на залата, където един добре облечен непознат вечеряше сам. Той навярно беше чул, че някой приближава, но дори не вдигна поглед, защото беше зает с порцелановата си паница и супата лъже-костенурка5 в нея.
Кройката на дългото му черно палто издаваше, че не е моряк. Вероятно беше от източните щати или дори чужденец. Имаше едро телосложение, макар и да отстъпваше на Марш. Както беше седнал, изглеждаше по-висок, но със сигурност не притежаваше неговата физика. Отначало капитанът взе господина за старец заради бялата му коса. Щом се приближи обаче, забеляза, че тя всъщност е бледоруса, а лицето на непознатия - почти момчешко. Йорк беше гладко обръснат. На издълженото му, студено лице нямаше нито мустаци, нито бакенбарди, а кожата му беше бледа като косата. Марш реши, че дланите му са също като на жена. Той почука на масата с бастуна. Покривката заглуши звука и го превърна в деликатен повик за внимание.
- Вие ли сте Джош Йорк? - попита капитанът.
Господинът вдигна очи и погледите им се срещнаха. Абнър Марш щеше да помни този миг до края на дните си. Беше погледнал в очите на Джошуа Йорк. Всичките му мисли, всичките му кроежи потънаха във водовъртежа на неговия взор. Младеж и старец, конте и чужденец, всички тези епитети изгубиха смисъл. Остана само Йорк, самият той, изпълнен с власт, блян, могъщество.
Очите на Йорк бяха сиви, но на бледото му лице изглеждаха изумително тъмни. Зениците му бяха също като връхчета на игли, направени от тлеещ мрак. Те пронизаха Марш и нахлуха в душата му. Сивото около тях беше живо, движеше се като мъгла над реката в тъмна нощ, когато бреговете и светлините чезнат, когато на света не остава нищо освен корабът ти, реката и белите валма. В тази мъгла Абнър Марш забеляза нещо. Виденията се появяваха за миг пред взора му и веднага се разсейваха. Сред бялата пара надничаше проницателен ум, но в нея витаеше и звяр, мрачен и смразяващ, окован, ала гневен и беснеещ. Смях, самота, коварни страсти. Всичко това се таеше в погледа на Йорк, но най-силното чувство, което излъчваше, беше сила, чудовищна сила, сила безмилостна и неумолима като леда, скършил бляновете на Марш. Някъде сред мъглата той почувства как ледените блокове се носят бавно, бавно. Чу как корабът му се разбива, а с него - и всички надежди. Капитанът никога не бе отмествал поглед пръв пред когото и да било. Ръката му стискаше бастуна толкова силно, че той се уплаши да не го счупи. Накрая обаче не издържа и извърна очи. Господинът сложи супата настрана, махна и каза:
- Капитан Марш, очаквах ви. Моля ви, седнете.
Гласът му притежаваше приятен тембър, изтънченост, спокойствие.
- Добре - отвърна капитанът непривично тихо.
Той дръпна стола от другата страна на масата и се отпусна на него.
Марш беше грамаден мъж, висок около шест фута и с тегло от почти триста паунда6. Лицето му беше червендалесто, а черната си брада капитанът не бръснеше, за да прикрива сплескания си нос и многобройните брадавици. Дори това обаче не можеше да му помогне. Имаше славата на най-грозния мъж, плаващ по реката, и знаеше това. В тежкото синьо капитанско палто с два реда месингови копчета изглеждаше внушително и страшно. Очите на Йорк обаче сякаш погълнаха цялата му напереност. Марш реши, че господинът е фанатик.