— Нашата дестинация, Малфурш, се намира от източната страна на малък полуостров. „Малфурш“ на френски ще рече „лошо разклонение“, а за блатистото разклонение би трябвало да означава: ръкав със застояла вода, който на ранните френски заселници е приличал на устие на река. Мочурището навремето е имало едни от най-големите кипарисови гори в страната. Около шейсет процента от тях са били изсечени през 1975-та, когато западната половина от блатото е обявена за екосистема, в която не се позволяват моторизирани водни съдове.
— Откъде научихте всичко това? – попита Хейуърд.
— Намирам за забележително, че дори в най-лошите мотели имат безжичен интернет.
— Разбирам. – Този човек никога ли не спеше?
— Малфурш е умиращ град – продължи той. – Загубата на дърводобивната и дървопреработвателна промишленост го е ударила здраво, а обявяването на огромната водна пустош за екозона е съкратило сериозно ловния и риболовния бизнес. Местните едва се държат.
— Тогава може би пристигането ни с Ролс ройса няма да е най-добрата идея – ако искаме да окуражим хората да говорят.
— Напротив – промърмори Пендъргаст.
На кръстовището нямаше табелка и те трябваше да спрат и да попитат за посоките. Скоро след това минаха покрай няколко разнебитени дървени къщи с килнати покриви и дворове, пълни със стари коли и боклуци. Отминаха една варосана църква, последвана от още бараки, а после пътят се отвори към разбита главна улица, обляна в слънце, която се спускаше към редица докове на буренясало езеро. На практика всичките складове бяха затворени, наплютите от мухи стъкла на прозорците бяха покрити с хартия или варосани, на много от тях се виждаха избелели табелки „Отдава се под наем“.
— Пендъргаст – каза внезапно Лора, – има нещо, което не разбирам.
— И какво е то?
— Цялата тази работа е лудост. Искам да кажа, прострелването на Вини, опитът да ме убият. Убийството на Бласт и на един господ знае кого другиго. От много време съм ченге и знам – наистина го знам, – че има по-лесен начин да се правят тия неща. Това е прекалено крайно. Историята е с дванайсетгодишна давност. Като се опитват да убият ченгета, те привличат повече внимание към себе си – а не обратното.
— Права сте – съгласи се Пендъргаст. – Крайно е. Винсънт изказа подобно твърдение за лъва. Което загатва за нещо голямо. И аз го намирам за доста показателно… а вие?
Той паркира на малък паркинг нагоре по улицата. Те излязоха на свирепото слънце и се огледаха. Група мърляво облечени мъже се мотаеха около хелингите за лодки и всички се обърнаха и ги изгледаха изпитателно. Хейуърд усети остро впечатлението, което Ролсът беше направил, и отново се зачуди на Пендъргастовата настоятелност да шофира такава кола при разследванията си. От друга страна, нямаше смисъл да идват с две коли тук, а тя бе оставила наетия си автомобил в болницата.
Пендъргаст закопча черния си костюм и се огледа, хладен както винаги.
— Ще се спуснем ли долу до хелингите да побъбрим с онези джентълмени?
Хейуърд сви рамене.
— Не ми изглеждат много словоохотливи.
— Словоохотливи – не. Но може би откровени. – Пендъргаст тръгна по улицата, движеше се бързо. Мъжете ги гледаха с присвити очи как се приближават.
— Добър ден, господа – произнесе Пендъргаст с най-медения си, първокласен нюорлиънски акцент, покланяйки се леко.
Тишина. Страховете на Хейуърд се засилиха. Това изглеждаше възможно най-лошият начин да се получи информация. Враждебността беше толкова плътна, че можеше направо да се реже с нож.
— Колежката ми и аз сме тук за разглеждане на забележителностите. Любители сме на птици.
— Птици – повтори един от мъжете. Той се обърна и го каза отново на групата. – Птици.
Тълпата се разсмя.
Хейуърд примига. Това беше пълен провал. Тя улови движение с ъгълчето на окото си и погледна натам. Друга група хора излизаше мълчаливо от една подобна на хамбар сграда върху креозотни пилони, непосредствено до доковете. Написана на ръка табелка оповестяваше, че това е „Тайни’с Бейт енд Бар“.
Един необикновено дебел мъж застана последен на изхода. Подобната му на куршум глава беше обръсната, а той носеше потник, разтегнат до предела си от огромен търбух; ръцете му висяха като пушена шунка и – благодарение на слънцето – бяха със същия цвят. Той си проправи път през тълпата и се насочи право към дока, както изглежда упълномощената фигура в групата, спирайки точно пред Пендъргаст.
— С кого имам честта? – попита Пендъргаст.