— Хелън се противопостави на начина ни на работа. Госпожата беше кръстоносец. След като научи за семейство Дуейн – точно преди вашето малко сафари, между другото – щеше да ни разкрие, да отиде при властите. Веднага щом се върнехте. – Той разпери ръце. – Какво друго можехме да направим, освен да я убием?
Пендъргаст заговори спокойно.
— Кои сте „вие“?
— Няколко души от групата „Проект Авес“. Скъпата Джун, тази тук, нямаше представа – тогава поне. Държах я в неведение, до пожара. Както и бедния стар Карлтън. – Той перна мълчаливия мъж.
— Имената, ако обичате.
— Знаете всички имена. Блеклетър. Вентура. Между другото, къде е Майк?
Пендъргаст не отговори.
— Може би гние в блатото, благодарение на вас. Мътните да ви вземат, Пендъргаст. Той беше не само най-добрият директор по сигурността, за какъвто един изпълнителен директор може да си мечтае, но беше и връзката ни с цивилизацията. Е, може и да сте убили Вентура, но не бихте могли да убиете него. – Тук в ниския глас на Слейд се прокрадна гордост. – И няма никога да научите името му. Искам да премълча това – да задържа една малка изненада за бъдещето ви, може би, за да си платите за Майк Вентура. – Той се разкикоти. – Сигурен съм, че той ще изникне точно когато най-малко го очаквате.
Пендъргаст вдигна отново пистолета си.
— Името.
— Не! – извика Джун.
Слейд примига.
— Гласът ви, скъпа моя… моля ви.
Броуди се обърна към Пендъргаст със събрани като за молитва ръце:
— Не го наранявайте – прошепна тя пламенно. – Той е добър човек, много добър човек. Трябва да разберете, господин Пендъргаст, той също е жертва.
Очите на Пендъргаст се насочиха към нея.
— Разбирате ли – продължи тя, – имаше друг инцидент по „Проект Авес“. Самият Чарлс се разболя.
Ако Пендъргаст бе изненадан от това, той не го показа с нещо.
— Взел е решението да убие съпругата ми, преди да се разболее – произнесе той с равен тон.
— Всичко това е минало – каза тя. – Нищо няма да я върне обратно. Не може ли да го забравите?
Пендъргаст я гледаше, очите му блестяха.
— Чарлс едва не умря – продължи Броуди. — А после той… после му хрумна как да ни измъкне оттук. Съпругът ми – кимна тя към мълчаливия мъж, застанал отстрани – се присъедини към нас по-късно.
— Вие и Слейд сте били любовници – каза Пендъргаст.
— Да. – Нямаше дори изчервяване. Тя се изправи. – Ние сме любовници.
— И избягахте тук – да се скриете ли? Защо?
Тя не каза нищо.
Пендъргаст се обърна към Слейд.
— Не виждам смисъла. Вие сте се възстановили от болестта, преди да се върнете в блатото. Менталното влошаване не е било започнало. Било е твърде рано. Защо се върнахте в блатото?
— Карлтън и аз се грижим за него – продължи припряно Броуди. – Поддържаме го жив… Много е трудно да се забавят опустошителните ефекти на болестта в залива… Не го разпитвайте повече, разстройвате го…
— Тази болест – каза Пендъргаст, като я прекъсна с махване на китката. – Разкажете ми за нея.
— Тя влияе на задържането и стимулирането на електрическите импулси на мозъка – прошепна Броуди с готовност, сякаш за да отвлече вниманието му. – Затрупва мозъка с физически усещания – зрение, миризма, допир. Това е мутирала форма на флави-вирус. В началото се проявява почти като остър енцефалит. В случай че оживее, пациентът изглежда сякаш се възстановява.
— Точно като семейство Дуейн. – Слейд се изкикоти. – О, скъпа моя, да – точно като Дуейн. Ние ги следим много внимателно.
— Но вирусът има предпочитание към таламуса – продължи Броуди.
— Нуклеус геникулатус латералис – обади се Слейд, като се шляпна силно с камшика.
— Не е по-различен от вируса на херпес зостер – подхвана Броуди бързо, – който се настанява в коренчето на тръбния ганглий и години, дори десетилетия по-късно изплува, за да причини херпес зостер. Но той рано или късно убива невроните гостоприемници.
— Крайният резултат – умопомрачение – прошепна Слейд. Погледът му започна да се разфокусира и устните му замърдаха тихо все по-бързо и по-бързо.
— И всичко това… – посочи Пендъргаст с пистолета. – Системата с морфин, камшика… са за отвличане на вниманието от непрекъснатия наплив от усещания?
Броуди кимна енергично.
— Ето, сам виждате, че не е отговорен за онова, което казва. Може би ще успеем да го върнем до състоянието, в което беше преди. Опитвали сме… опитваме от години. Все още има надежда. Той е добър човек, лечител, който е направил много добро.