— Не! Не, не, не, не!
Пендъргаст го гледаше, полюлявайки се в стола си, билярдните топки се движеха все по-бързо в ръката му и тракането изпълваше въздуха. Часовникът тикташе, пушекът се виеше.
— Не мога да не отбележа – каза Пендъргаст, – как всичко тук е било нагласено да премахва всеки външен сетивен импулс. Застлан с килим под, изолирани стени, неутрални цветове, проста мебелировка, хладен въздух, сух и лишен от миризма, по всяка вероятност минал през хепа филтър.
Слейд изскимтя, устните му едва помръдваха в маниакална, беззвучна реч. Той вдигна млатилото и се удари с все сила.
— И дори всичко това, потискащите дразненията удари на това млатило, лекарствата, както и постоянното вливане на морфин, не са достатъчни. Въпреки тях сте в постоянна агония. Чувствате пода с краката си, усещате с гърба си облегалката на стола, виждате всичко в тази стая. Чувате гласа ми. Връхлитат ви хиляди други неща, които дори не мога да изброя – защото моето съзнание несъзнателно ги филтрира. Вие, от друга страна, не можете да ги изключите. Нито едно от тях. Чувате билярдните топки! Гледате внимателно извивките на пушека! Чувате неумолимото изтичане на времето.
Слейд започна да трепери в стола си.
— Ненененененененеие-е-е-е-е! — отрони се от устните му като една безкрайна дума. От ъгълчето на устата му потече слюнка и той я отхвърли с яростно дръпване на главата.
— Питам се – какво ли трябва да чувствате, когато ядете? – продължи Пендъргаст. – Сигурно е ужасно, силният вкус на храната, влажната й текстура, миризмата и формата й в устата ви, начинът, по който се плъзга надолу в хранопровода… Затова ли сте толкова слаб? Без съмнение не сте се наслаждавали на храна или напитка – говоря за истинска наслада – от десетилетие. Вкусът е просто поредно нежелано усещане, от което не можете да се избавите. Обзалагам се, че тази система тук не е само за морфин, тя е и за интравенозно хранене, нали така?
— Ненененененене-е-е-е-е… – Слейд се пресегна сковано за млатилото и го пусна обратно на бюрото. Пистолетът трепереше в ръката му.
— Вкусът на храна – сочен, узрял камамбер, хайвер от белуга, пушена есетра, дори най-обикновените яйца, препечена филийка и конфитюр – би бил непоносим. Може би единствено бебешката храна от най-баналния вид, без захар или подправки, или каквато и да е консистенция, поднесена с телесна температура, би била търпима. При специални условия, естествено. – Пендъргаст поклати глава съчувствено. – Освен това не можете да спите – така ли е? С всички тези бушуващи усещания, които се тълпят във вас. Мога да си го представя: лежите в леглото и чувате и най-леките шумове: дървоядите, биенето на сърцето ви в ушите, скърцането на къщата, притичването на мишката. Дори със затворени очи зрението ви предава, защото тъмнината има собствен цвят. Колкото по-тъмна е стаята, толкова повече неща виждате да минават пред очите ви. И всичко – всичко – ви притиска едновременно, непрекъснато и безкрайно.
Слейд изпищя, затисна ушите си с приличните си на щипки ръце и цялото му тяло се разтресе неконтролируемо, системата се залюля напред-назад с тракане и дрънчене. Звукът разкъса тишината, изненадващо силен, и Слейд се сгърчи.
— Ето защо сам ще се убиете, господин Слейд – каза Пендъргаст. — Защото можете. Аз ви дадох средството, с което да го направите. В ръцете.
— Пфу-у-у-у! – изкрещя Слейд като се гърчеше; измъчените движения на тялото му сякаш се захранваха от собствените му викове.
Пендъргаст се заклати в стола си по-бързо, столът скърцаше, топките се блъскаха в ръката му все по-бързо и по-бързо.
— Мога да го направя по всяко време! – извика Слейд. – Защо да го правя сега? Сега, сега, сега, сега, сега?
— Не можехте да го направите преди – възрази Пендъргаст.
— Джун има пушка – каза Слейд. – Хубава пушка, пушка, пушка.
— И без съмнение я държи заключена.
— Мога да си вкарам свръхдоза морфин! И да заспя, да заспя! – Гласът му утихна в нечленоразделни звуци, като бръмчене на машина.
Пендъргаст поклати глава.
— Сигурен съм, че Джун внимателно регулира количеството морфин, което получавате. Бих предположил, че нощем е най-тежко – като сега, когато бързо изразходвате полагаемата ви се доза морфин, без всякаква помощ пред настъпващата безкрайна нощ.
— И-и-и-и-и-й! – изкрещя Слейд отново. Див, ужасен вой.
— Всъщност, сигурен съм, че тя и съпругът й се грижат да ограничат живота ви по безброй начини. Вие не сте неин пациент – вие сте неин затворник.