Слейд поклати глава, устата му се задвижи бързо, но беззвучно.
— И при всичките й грижи – продължи Пендъргаст – всичките й лекарства, може би доста екзотичните й начини да поддържа вниманието ви – тя не е в състояние да спре тези усещания. Така ли е?
Слейд не отговори. Натисна бутона за морфин веднъж, втори, трети път, но очевидно по тръбичките не минаваше нищо. Той се отпусна напред, главата му се удари във филца на бюрото шумно, отскочи назад, устните му се свиха в спазъм.
— Обикновено гледам на самоубийството като на проява на малодушие – каза Пендъргаст. – Но във вашия случай то е единственото смислено разрешение. Защото за вас животът наистина е безкрайно по-лош от смъртта.
Слейд продължаваше да не отговаря. Той блъскаше главата си отново и отново във филца.
— Дори най-минималната сетивна информация е равнозначна на болка – продължи Пендъргаст. – Ето защо това ваше обкръжение е толкова контролирано, толкова минималистично. А аз сега въведох и нови елементи. Моят глас, миризмата на въглища, облаците дим и миризмата на пушека, скърцането на стола, звука на билярдните топки, тиктакането на часовника. Сега според мен сте като един съд, пълен до пръсване.
Той продължи, гласът му беше нисък и хипнотизиращ.
— След по-малко от половин минута кукувичката на този часовник ще извика – дванайсет пъти. Съдът ще се пръсне. Не знам точно колко на брой кукания ще сте в състояние да издържите, преди да използвате този пистолет върху себе си. Може би четири, може би пет, може би дори шест. Но знам, че ще го използвате – защото звукът на този изстрел, този последен звук, е единственото решение. Единственото избавление. Гледайте на него като на мой подарък за вас.
Слейд вдигна очи. Челото му беше червено от удрянето в масата, а очите му се въртяха в орбитите, сякаш без никаква връзка едно с друго. Той насочи ръката си с пистолета към Пендъргаст, остави я да падне надолу, после отново я вдигна.
— Сбогом, д-р Слейд – каза Пендъргаст. – А сега – само няколко секунди. Нека ви помогна и ги изброя вместо вас. Пет, четири, три, две, едно…
78.
Хейуърд чакаше, седнала на инвалидния стол в слабо осветената стая, пълна с медицинска апаратура. Останалите присъстващи – Джун Броуди и нейният мълчалив съпруг – стояха като статуи до отсрещната стена, напрегнали слух, чакащи. От време на време се чуваше глас – вик на ярост или отчаяние, странно звучащ смях, – но те долитаха слабо през дебелите, очевидно звукоизолирани стени.
От удобната си позиция тя виждаше двата изхода – онзи, към офиса на Слейд, и другия, който водеше към стълбите и навън в нощта. Беше напълно сигурна, че един втори стрелец още души някъде наоколо – и че всеки момент може да нахълта тук откъм стълбището. Тя вдигна оръжието си и го провери.
Погледът й отново се отклони към вратата, през която Пендъргаст и Слейд бяха изчезнали. Какво ставаше? Тя рядко се бе чувствала по-лошо през живота си – изтощена до крайност покрита със спечена кал, кракът й пулсираше нетърпимо, когато действието на болкоуспокоителното започна да отслабва. Бяха минали най-малко десет минути, може би петнайсет, откак двамата мъже бяха излезли, но някакво шесто чувство й казваше да се вслуша в настоятелните инструкции на Пендъргаст да си остане там, където е. Той бе обещал да не убива Слейд – и тя трябваше да повярва на това; Пендъргаст може да беше всякакъв, но бе джентълмен, който държеше на думата си.
В този момент се чу изстрел, глух бумтеж, който разтърси стаята. Хейуърд вдигна оръжието си, а Джун Броуди с вик се втурна към вратата.
— Чакайте! – възпря я Хейуърд. – Останете, където сте.
Не последва друг изстрел. Мина една минута, после втора. И след това – тихо, но отчетливо – се чу звук от затваряне на врата. Миг по-късно долетяха най-леките стъпки по покрития с килим коридор. Хейуърд се надигна и седна в носилката, сърцето й биеше до пръсване.
Агент Пендъргаст прекрачи през прага.
Хейуърд го погледна. Под плътните слоеве кал той бе по-блед от всякога, но иначе изглеждаше невредим. Той изгледа поред тримата.
— Слейд…? – попита Хейуърд.
— Мъртъв е – дойде отговорът.
— Вие сте го убили! – изкрещя Джун Броуди, изтича покрай Пендъргаст и излезе в коридора. Той не направи нищо, за да я спре.
Хейуърд се спусна от носилката, игнорирайки болката в простреляния си крак.
— Вие… кучи син, обещахте ми…
— Умря от собствената си ръка – каза Пендъргаст.
Хейуърд млъкна.
— Самоубийство? – произнесе господин Броуди, обаждайки се за първи път. – Не е възможно.