Другият пак запита:
— Ами тия защо са с фесове?
— Те са турчета. Половината ни село е турско. Те са най-сиромасите…
— Е, утре, като се наспят, ще ги водите да разглеждат Софията, а? — рече мъжът и се усмихна благо на децата.
Момъкът поклати глава:
— Утре ли? А-а, няма такова нещо! Утре — от гарата право зад Подуяне, на тухларницата. Предприемачът ни чака. Има да се правят бараки за квартири… Почивка, спане — утре вечер. Такава е, друже, играта…
Влакът затрещя по железен мост, отмина, наново глухо затрака. Снопове искри се изсипваха вън, като хвърлени шепи светулки. Нощта натискаше с умора пътниците. Вагонът притихна. Само откъм конгресистите един тънък и дрезгав глас питаше някого сърдито:
— … Ти, думам, Цоню Рачев от Габрово, знайш ли го?… Щом си от нашия полк, как, думам, да не си го чувал? Дето се качи на оръдието отгоре и го превзе. Топличко още. Ей ме на̀, аз съм същият — гледай ме! Ама на мене кръст нема… Пък тебе те накичили, думам…
Търговският пътник прибра тефтерчето си, кимна към преградката и рече:
— Откак са се качили, все за туй се оплаква. Много му е мъчно, че не му дали кръст…
Машинистът надникна оттатък.
Конгресистите, разхвърляни, по чорапи, със зачервени сънливи лица, слушаха един от другарите си, ниско остриган, с птичо лице, който махаше ръце и се ядосваше.
Тръшна се врата, мина продавач на бонбони и шоколад. Очите на децата се залепиха в кошницата. Машинистът взе две фишечета ментови бонбони и ги раздаде на децата. После отново се обърна към прозореца.
Колелата тракаха вече по-меко, влакът тичаше пак из полето. Далеч някъде в тъмнината се въртяха загубени светлинки. От време на време отвън идеше приятна, радостна хладина. Чувствуваше се свежата, широка и спокойна лятна нощ, в която тия тесни, душни вагони тичаха бог знае накъде.
Машината продължително изсвири. Влакът спря за една минута на малка гара. Две стари женици в траур се качиха, натоварени с бохчи и голям черен бинлик. Търговският пътник извади парче хляб и една пържена риба и почна да се храни. Насреща му мъжът с фуражката го гледаше мълчаливо, пускайки кълба дим. Когато другият довърши, той се обади:
— Колко такива риби можеш изяде?…
Човекът се позасмя и погледна с недоумение.
— Кажи де, колко? Една, две, три?
— Защо? Две, да речем — три. Повече май няма да мога. Защо питаш? — все така недоумяващ отвърна търговският пътник.
— Не можеш, зер! — убедено натърти другият, сериозен и съсредоточен. — Я господ как е наредил: на всичките хора стомасите, кажи-речи, еднакви. Само тез очи, виждаш ли ги — той посочи очите си, — само човешките очи са ненаситни. Все малко им се вижда, все не им постига!
Той млъкна, навъси се и продължи с някакво ожесточение:
— Ние задминахме кучетата. Кучето, и то като изяде един комат хляб, нахрани се и не ще повече. Само човек не спира: хвърля зад гърба си, трупа, трупа, дето цял живот и той, и внуците му не могат го изяде. И с това на, виждаш ли, лишава другите.
Той стана изведнъж, облегна се на прозореца за една-две минути и пак седна, без да говори повече.
— Вие за къде пътувате? — обади се търговският пътник.
— За Карлуково.
— Нещо по вършачки ли?
— В болницата. Булката ми е там. Болна.
— А-а-а! — поклати глава съчувствено и плахо събеседникът. — Ами от какво така? — добави той тихо.
— От раждане. Доби ни се първо детенце. Мъжко. Ама умряло. И тя се побърка.
— Ай-ай-ай! Отново поклати глава другият. — Не дай боже никому.
Настъпи мълчание. Изведнъж зад преградката се разнесе пак дрезгавият глас:
— Разбери бе, приятелю, мене не ми е за кръста. Притрябвал ми е кръст от сребро… Ами — облекченията, трийсет на сто облекчения им дават по трена! Я-а! Защо и аз да не използувам? Справедливост ли? Де е тя, кажи ми ти, справедливостта?
Машината отново изпищя, спирачките заскърцаха. Влакът спря, вратите се разтвориха с шум и десетина трудоваци с лопати, брадви, кирки се втурнаха във вагона. Разбутаха пътниците, сместиха се с викове и смях и колелата отново затракаха. Някъде наблизо в техния участък се съборил мост, та сега отиваха да го поправят. Млади, загорели, весели, те изведнъж напълниха сънливия вагон с оживление и глъчка, като че го проветриха. Скоро екнаха песни и времето тръгна по-бързо. След час малката група слезе пак така шумно, както се бе качила, и влакът сякаш опустя.
Нощта почваше да преваля. Небето неусетно посивя. Човекът с кожената фуражка бе слязъл незабелязано. Остър сутрешен хлад се промъкваше във вагона. Децата, прикривени, сгушени едно в друго, спяха дълбоко и от време на време пробъбряха нещо в просъница. Постепенно вън се развиделя съвсем. Скоро първите слънчеви лъчи заиграха по прозорците. Конгресистите се размърдаха, почнаха да слагат яки и връзки. София наближаваше.