Като се побави още и след като сам гледа напред и се ослушва, старшият тръгна към другите постове, но изведнъж се спря и се обърна.
— Слушай, даскале — каза той, — внимавай! Забелязал съм те, когато няма работа, четеш книжки там, четеш, четеш, па заплеснеш се тъй, че очите ти стават като на заклан овен. Младост, въздушни мечти там! Добре, но тук да внимаваш: нещо прошуми, нещо мръдне…
— Внимавам, господин старши. Вижда се хубаво, няма ни камък, ни шубрак, нищо не мърда. Само сняг. Гората е там, но тя е далеч.
И като искаше да припомни на старшия за опасните трънки, които се движат, Петранов прибави:
— Виж, гората не може да се помести…
— Внимавай, ти казвам — обади се Цолов, — отваряй си очите: и гората може да тръгне!
Старшият замина по-нататък. Петранов не можеше да не забележи, че старшият е доволен и има пълно доверие в него. Това го развесели и ободри. Някога, покрай другите си занятия, даскалът беше и актьор-любител и много успехи беше имал по провинциалните сцени. И всякога, когато биваше добре разположен, обичаше да повтаря цели монолози из ролите, които беше играл, или пък рецитираше стихове. Да тръгне гората — виж, това не може да бъде — помисли той и като си спомни, че подобно място имаше в „Макбег“, почна ниско да си декламира:
— „Макбете! Тебе никой не ще те победи, докато Бирнамската гора не тръгне към Донзинан“
Той гледаше напред. Друг път, нощно време, гората се чернееше към Серет, но сега, побеляла от скреж, и тя се губеше в мъглявата дрезгавина. Както по-рано, нищо не се забелязваше. И свои, и чужди, всичко живо беше се спотаило в земята, помъртвяла и вкочаняла сама от студ.
След полунощ времето почна да се променя. Мъглата, която досега неподвижно лежеше над Серет, бавно запълзя насам из полето. Заедно с нея оттам повея влага и остър хлад. Петранов ясно виждаше проточените езици на мъглата, която по-назад идеше по-гъста, на големи камари бели кълба, напластени едни върху други. Това донемайкъде напомняше гората, тъй както се виждаше денем — бяла и натегнала от скреж. И понеже цялата тая маса бавно се движаше напред, Петранов си спомни думите на Цолова, че и гората може да тръгне.
— „Макбете, тебе никой…“ — започна Петранов декламанията си.
На той веднага спря и се загледа сега в предните тънки потоци на мъглата, които вече се приближаваха. От тях се откъсваха тънки фандаци, раздипляха се и вземаха най-фантастични форми. По едно време явиха се и такива, които съвсем приличаха на човешки фигури, цяла редица от бели призраци, които вървяха из полето. Учуден, Петранов гледаше тия странни видения на зимната нощ, но за някаква опасност и наум не му идеше.
Изведнъж оттам се зачу някакъв неясен шум, някой като че се закашля, предпазливо и късо. Петранов се сниши, забърза напред, спря се и се загледа. След малко той тичешката се завръщаше в окопа.
— Господин старши, господин старши! — чуваше се да вика ниско, но тревожно.
От окопа се издигна ракета. Ярко сияние обля бялото поле, тъмнината избяга и се сгъсти наоколо, гората се показа надалеч и заблещя като сребърна. Върху гъсто напластените кълба на мъглата, която покриваше полето, заиграха багрови блясъци. Тъй слънцето понякога огрява такова море от мъгла, която пълни някоя долина. Но друго беше най-чудното: малките облачета, които вървяха напред и вземаха най-разнообразни форми и които Петранов смяташе също за мъгла — това бяха голяма група хора, облечени в бели дрехи, с бели качулки на главите. Щом блесна ракетата, те се спряха, като че заслепени от ярката светлина, после се разтичаха и легнаха на земята. Не оставаше никакво съмнение, че това са неприятелски войници, които, облечени в бели дрехи, се опитваха, както и други път, да се доближат до позицията.
— Прибирай се, прибирай се насам! — извика някой.
Петранов се обърна. Той ясно видя войниците, които бяха заели местата си в окопа и му викаха да се прибере и не пречи. Видя и Ахпапова, който беше прилепил приклада на пушката под гъстите си мустаци и се готвеше да стреля. Макар и да беше слаб по словесното, но инак той беше храбър човек. Цолов стоше прав в същата поза, както беше пуснал ракетата. Светлината огряваше лицето му, мъжествено и строго, после изведнъж угасна и наоколо стана още по-тъмно. Петранов едва успя да се прибере в окопа, и оттам почна бърза стрелба.
Цолов запали нова ракета: видяха се няколко бели фигури, които тичаха презглава и се губеха в мъглата. Стрелбата продължи още и когато загоря третата ракета, откри се полето, безлюдно и пусто вече. Само белите езици на мъглата пълзяха ниско над земята и нейде по-далеч блещеше заледената гора.