— Освен това — добави Лустиг, като кимна — Уилиамз и хората му, а също така и Йорк кацнаха на другата страна на Марс. Ние нарочно избрахме тази страна.
— Точно така. Затова ни заповядаха да кацнем в съвсем друг район, в случай че Йорк и Уилиамз са били убити от враждебно настроено марсиански племе. За да не се повтори катастрофата. Тъй че ние се намираме в област, която, доколкото ни е известно, не са виждали никога нито Уилиамз, нито Йорк.
— По дяволите — каза Кингстън. — С ваше разрешение, капитане, но аз все пак ще отида в тоя град. Може да се окаже, че разумът и цивилизацията на всички планети от нашата Слънчева система са се развивали по сходни пътища. Кой знае, може да стоим пред прага на най-великото откритие на нашата епоха в областта на психологията и метафизиката.
— Бих предпочел да поизчакаме — каза капитан Джон Блек.
— Командире, може би пред нас е явление, което веднъж завинаги ще докаже съществуванието на бога!
— Достатъчно са вярващите и без такива доказателства, мистър Кингстън…
— Аз съм от тях, капитане. Но такъв град не може да се появи без вмешателството на всевишния. Всички тия подробности… Така съм развълнуван, че не зная да плача ли, да се смея ли.
— Тогава въздържайте се и от едното, и от другото, докато не изясним на какво сме се натъкнали.
— Как на какво? — намеси се Лустиг. — Нищо особено. Обикновено тихо, зелено градче, което много прилича на онова, в което съм се родил. На мен то ми харесва.
— В коя година сте се родили, Лустиг?
— В хиляда деветстотин петдесет и пета, капитане. В Гринел, щата Айова. Струва ми се, че съм се върнал в родината.
— Кингстън, Лустиг, аз мога да ви бъда баща, точно на осемдесет съм. Роден съм в хиляда деветстотин и двадесета в Илинойс и благодарение на божията милост и науката, която през последните петдесет години се научи да подмладява някои старци, ето сега на Марс аз не съм по-уморен от който и да е от вас, но затова пък съм къде-къде по-недоверчив. Това градче има такъв мирен, такъв приветлив вид — и то така прилича на Грин Блаф в Илинойс, че дори ми става страшно. То прекалено прилича на Грин Блаф.
— Командирът се обърна към радиста. — Свържете се с Земята. Предайте, че сме кацнали. Друго нищо. Кажете им, че пълният доклад ще бъде предаден утре.
— Слушам, капитане.
Капитан Блек надзърна през илюминатора; никой не би му дал осемдесет години, най-много четиридесет.
— Сега слушайте, Лустиг. Вие, аз и Кингстън ще отидем в града да разузнаем. Останалите ще чакат в ракетата. Ако нещо се случи, веднага да си обират крушите. По-добре да жертвуваме трима, отколкото да погубим целия кораб. В случай на нещастие те ще успеят да предупредят следващата ракета. Ще я поведе капитан Уилдър, ако не се лъжа, в края на декември. Ако на Марс ни причаква враг, необходимо е новата експедиция да бъде добре въоръжена.
— Но нали и ние сме въоръжени. Цял арсенал мъкнем.
— Добре, предайте на всички да са готови с оръжието. Да вървим, Лустиг, хайде Кингстън.
И тримата космонавти се спуснаха долу.
Беше чудесен пролетен ден. В цъфналата ябълка неуморно чуруликаше птичка. Облаци бели листенца се посипваха, щом вятърът докоснеше зелените клонки, като разнасяше наоколо нежно благоухание. Някъде в градчето някой свиреше на пиано и музиката се носеше из въздуха — по-силно, по-тихо, по-силно, по-тихо, нежна, галеща. Свиреха «Прекрасният мечтател», а от другаде се чуваше грамофон, Гари Лодър гъгниво пееше «Скитане в здрач».
Тримата стояха край ракетата. Жадно гълтаха редкия, извънредно рядък въздух. После тръгнаха бавно, като пестяха силите си.
Сега прозвуча друга плоча.
Колената на Лустиг затрепериха, на Самуел Кингстън също.
Небето беше прозрачно и спокойно, някъде долу в дола под листака ромолеше прохладно ручейче. Чаткаха конски копита, трополеше каруца.
— Капитане — каза Самуел Кингстън, — ако щете вярвайте, но изглежда, че, иначе просто не може да бъде, че полети на Марс е имало още преди Първата световна война!
— Ами.
— Но тогава как ще обясните тези къщи, този железен елен, пианото, музиката? — Кингстън стисна настойчиво лакътя на капитана и го погледна в лицето. — Представете си, че в 1905 година е имало хора, които са ненавиждали войната и са се споразумели тайно с учените, построили са ракета и са се преселили тук, на Марс…
— Невъзможно е, Кингстън.
— Защо? Светът в деветстотин и пета година е бил съвсем друг, тогава е било много по-лесно да се запази това в тайна.