Командирът я докосна.
— Е, истинска ли е? — запита тя.
Той кимна.
— Какво още искате? Не са ли излишни всякакви въпроси? — тържествуващо произнесе старицата.
— Вижте какво — отвърна капитанът — ние просто не си представяхме, че ще намерим на Марс такова нещо.
— А сега видяхте. Осмелявам се да мисля, че на всяка планета ви очакват подобни изненади, което доказва, че пътищата господни са неизповедими.
— Тогава излиза, че тук е царството небесно, така ли?
— Глупости, нищо подобно. Това е също такъв свят, и на нас ни е предоставена втора възможност да опитаме. Защо? Никой нищо не ни е казал. Но нали и на Земята никой не ни обясняваше защо сме се озовали там. На оная Земя. От която вие сте пристигнали. Отде да знаем дали преди нея не е имало още една?
— Бива си го въпроса — каза капитанът.
От лицето на Лустиг не изчезваше радостната усмивка.
— Дявол да го вземе, толкова ми е приятно, че ви виждам, тъй съм радостен!
Капитанът стана от стола.
— Време е да вървим. Благодаря за чая.
— Но нали пак ще дойдете? — разтревожиха се старците. — Ще ви чакаме за вечеря.
— Благодаря, ще гледаме да дойдем. Имаме толкова работа. Моите хора ме чакат в ракетата и…
Той млъкна, извърнал смаян лице към отворената врата.
Някъде отдалеч долитаха гласове, гръмки викове, сърдечни приветствия.
— Какво е това? — запита Кингстън.
— Сега ще узнаем. — И капитан Джон Блек мигом изскочи от вратата и изтърча през зелената морава на улицата на марсианското градче.
Стоеше и гледаше към ракетата. Всички илюминатори бяха отворени и членовете на екипажа припряно слизаха през люковете на земята, като махаха с ръце. Наоколо се бе насъбрала огромна тълпа. Те се смесиха с нея, като разговаряха, смееха се, ръкуваха се. Хората подскачаха от радост. Ракетата стоеше изоставена, самотна.
В слънчевите лъчи гръмна духов оркестър, от вдигнатите високо туби и тръби бликнаха ликуващи звуци. Биеха барабани, свиреха флейти. Златокоси девойки скачаха от възторг. Момиченца викаха: «Ура!» Дебели мъже черпеха познати и непознати с пури. Кметът на града произнесе реч, а сетне грабнаха всички членове на екипажа и под ръка — от едната страна майката, а от другата бащата или сестрата — ги помъкнаха надолу по улицата към малките едноетажни домове и големите къщи.
— Стой! — закрещя капитан Блек.
Вратите се захлопнаха.
Знойна мараня се виеше към прозрачното пролетно небе. Пълна тишина. Тръбите и барабаните бяха изчезнали зад ъгъла, по самотната ракета проблясваха слънчеви зайчета.
— Изоставиха я! — викна командирът. — Изоставиха кораба! Кълна се, това няма да им се размине!
— Капитане — каза Лустиг, — не бъдете толкова строг. Когато ви посрещат роднини и близки…
— Това не е оправдание.
— Но представете си чувствата им, когато са видели край кораба познати лица!
— Беше им заповядано, дявол да го вземе!
— А вие как бихте постъпили, капитане?
— Бих изпълнил запов…
Той така и замря с отворена уста.
По тротоара, огрян от лъчите на марсианското слънце, вървеше висок, усмихнат млад човек на около двадесет и шест години, с чудни яркосини очи.
— Джон! — викна той и се завтече към тях.
— Какво? — Капитан Блек отстъпи назад.
— Джон, стари мошенико!
Мъжът стисна ръката на капитана и го тупна по гърба.
— Ти?… — промълви командирът.
— Аз, разбира се, че кой друг!
— Едуард! — Капитанът се обърна към Лустиг и Кингстън, без да пуска ръката на непознатия. — Това е моят брат, Едуард. Ед, запознай се с другарите ми: Лустиг, Кингстън! Моят брат!
Бутаха се, дърпаха се, после се прегърнаха.
— Изглеждаш великолепно, Ед! Чакай! Как така! Ти никак не си се изменил през всичките тия години, нали ти… ти беше на двадесет и шест, когато умря, а аз на деветнадесет. Боже мой, толкова години, толкова години. — И изведнъж ти тук. Но какво е все пак това?
— Мама те чака — каза Едуард Блек, усмихвайки се.
— Мама?
— И татко.
— Татко? — Капитанът се олюля, сякаш от силен удар, и направи няколко крачки с вдървени крака. — Мама и татко са живи? Къде са?
— В стария ни дом на Дъбова улица.
— В стария дом… — Очите на капитана се разшириха, светнаха от възторг и учудване. — Чухте ли, Лустиг, Кингстън?
Но Кингстън вече го нямане. Той бе забелязал на другия край на улицата своя собствен дом и бързаше нататък. Лустиг се засмя.