Кой е живял на Марс преди хиляди години? Марсианци ли? Или винаги е било така?
Марсианци. Той бавно си повтаряше тази дума.
Джон Блек едва не се изсмя с глас. Хрумна му внезапно съвършено нелепа теория. По гърба му полазиха тръпки. Не, глупости, разбира се. Прекалено невероятно. Глупости. Да я изхвърли от главата си.
И все пак… Ако предположим. Да, да предположим например, че на Марс живеят марсианци, които са забелязали приближаващия се космичен кораб. Забелязали са и нас. И че те ни ненавиждат. И да допуснем — просто ей тъй, за куриоз, че са намислили да ни унищожат, че за тях ние сме окупатори, неканени гости и че са решили да се справят с нас по някакъв изтънчен начин, да ни изловят неподготвени. И тъй, с какво оръжие може Марсианецът да победи земния жител, въоръжен с атомна техника?
Отговорът беше твърде интересен. С телепатия, хипноза, спомени, илюзии.
Да предположим, че тези къщи съвсем не са истински, че креватът не е истински, че всичко това е плод на собственото ми въображение, материализиран с помощта на марсианската телепатия и хипноза — мислеше си капитан Джон Блек. В действителност къщите са съвсем други, марсиански, но марсианците, приспособявайки се към моите мечти и желания, са се изхитрили и са направили така, че аз да виждам родния си град, своя дом. Ако искаш да приспиш подозрението на човека и да го примамиш в капана, нима може да се измисли по-добра примамка от родните баща и майка?
Този град е много старинен, всичко тук е като в 1926 година, когато никой от моя екипаж още не е бил роден. Тогава аз съм бил на шест години, по онова време наистина имаше плочи на Гари Лодър, картини на Максфийлд Периш, манистени завеси и песента «Незабравимият Охайо» и архитектурата е от края на деветнадесетия век. Ами ако марсианците са извлекли всички представи за града от моето съзнание? Казват, че спомените от детинство са най-ярки. И създали града по моите спомени, те са го населили с роднините и близките на екипажа на ракетата!
И да допуснем, че двамата старци в съседната стая съвсем не са баща ми и майка ми. А двама марсианци с необикновено високо развит интелект, за които нищо не представлява да ме държат през цялото време под действието на хипнозата.
А този духов оркестър? Потресаващ, изумителен план, ако, разбира се… Отначало да шашардисат Лустиг, после Хингстън, сетне да изпратят цяла тълпа и чудно ли е, че космонавтите, като видяха майките, бащите, лелите, годениците си, умрели преди десет-дванадесет години, забравиха всичко на света, забравиха заповедта, изскочиха и изоставиха кораба. Какво по-естествено? От просто, по-просто и никакви подозрения: нима ще почнеш да разпитваш, да задаваш въпроси, ако майка ти изведнъж възкръсне — просто ще онемееш от щастие. И ето ви резултата: всички се разпръснаха по домовете, лежим в креватите и никакво оръжие, няма с какво да се защищаваме, а ракетата си стои в лунната светлина, изоставена. Не е ли ужасно, не е ли страшно, ако излезе, че всичко е било хитроумен план, замислен от марсианците, за да ни разединят, да ни разделят и победят и всички до един да ни избият?
Изведнъж през нощта брат ми, който лежи до мен, променя облика си и се превръща в нещо друго, в нещо враждебно, става марсианец. Има ли нещо по-лесно за него от това да се надигне в леглото и да забие нож в сърцето ми. И във всички други домове още петнадесет братя или бащи изведнъж изчезват, преобразяват се, грабват ножове и извършват същото с нищо неподозиращите спящи земни жители.
Колкото и топло да беше под юргана, ръцете на Джон Блек трепереха. Той целият изстина. Неочаквано това престана да бъде теория. Изведнъж го завладя непреодолим страх.
Капитанът седна и се ослуша. Безмълвна нощ. Музиката бе спряла. Вятърът утихнал. Брат му до него спеше дълбоко.
Той предпазливо отметна юргана. Измъкна се от леглото и вече тихичко се бе запътил към вратата, когато се раздаде гласът на брат му:
— Къде отиваш?
— Какво?
Гласът на брат му бе станал леден.
— Питам те, накъде си тръгнал?
— За вода.
— Ти не искаш да пиеш вода.
— Искам, честна дума, искам.
— Не, не искаш.
Капитан Джон Блек се спусна и побягна. Той извика. Извика два пъти.
Не можа да стигне до вратата.
На другата заран духовият оркестър свиреше печален траурен марш. От всеки дом излизаха малки погребални процесии и по заляната от слънце улица вървяха след ковчезите, като бършеха сълзите си, баби, майки, сестри, братя, чичовци, бащи. Вървяха към гробищата, където чакаха прясно изкопани гробове и новички надгробни плочи. Шестнадесет гроба, шестнадесет надгробни плочи.