Кметът произнесе кратка траурна реч и лицето му непрекъснато се менеше, не можеше да се разбере — кметът ли е или някой друг.
Двамата стари Блек, майката и бащата, също бяха на гробищата и братът Едуард. Те плачеха, страдаха, а лицата им постепенно се преобразяваха, изгубваха познатите черти.
Дядото и бабата на Лустиг също бяха тук и ридаеха, и лицата им губеха очертанията си, стопяваха се като восък, както всичко се стопява в знойния ден.
Спуснаха ковчезите в гробовете. Някой измънка нещо за «внезапната и неочаквана кончина на шестнадесетте отлични мъже, сразени от смъртта за една нощ…»
Буци пръст затропаха по капаците на ковчезите.
Духовият оркестър засвири «Колумбия, перлата на океана» и закрачи в такт с гърмящите медни инструменти към града. Този ден никой не работи.