Тя веднага схвана какво има предвид, дръпна ципа и събу джинсите си.
— Щом налягането се изравни, ще започнем да се издигаме. Дръж се за мен. Каквото и да става, внимавай да не изгубиш ориентация. Преди да започнем да се изкачваме, затвори очи. Така няма да изгубиш посоката в калта.
Той погледна надолу покрай купчината дърва под тях и пресметна бързо наум.
— Тресавището трябва да се издигне още десет сантиметра. Приготви се. Пази си дъха.
Тина не отговори. Гледаше към тинята, която сега беше стигнала до пояса им и продължаваше да се издига, гъста като прокиснал млечен шейк.
— Тина! — кресна той. — Разбра ли?
Белите кръгове на иначе черното ѝ от калта лице се насочиха към него, премигнаха, после бавно се вдигнаха и спуснаха вместо кимване.
Лоугън я хвана за ръката и я стисна.
— Не се пускай от мен — повтори той.
Точно в този момент почувстваха последен мощен трус — за сетен път се понесе нетърпим метален вой — таванът над тях се откъсна и върху им се стовари черното сърце на Ал Суд, обгръщайки ги в своята пагубна прегръдка.
Франк Ковински си пробиваше път нагоре през калта и тинята. Очите му смъдяха от песъчинките, а ушите и ноздрите му бяха пълни с гнилоч. Имаше чувството, че тресавището го дърпа — хиляди невидими ръце го теглеха за дрехите, опитваха се да го задържат под водата. В калния мрак имаше някакви неща: пръчки и бурени, и по-хлъзгави неща, които не искаше да знае какви са. Някои успяваше да използва като ръкохватки и стъпенки, докато си пробиваше път нагоре през хлъзгавия кален свят, в който се беше хвърлил.
Беше в тия лайна вече може би колко… шейсет секунди? И гърдите му бяха започнали да парят. Трябваше да си поеме по-дълбоко дъх, когато се хвърли навън от Пъпната връв. Беше очаквал, че скъпоценният кислород ще го издигне нагоре към повърхността. Излъгал ли се беше? Грешка ли беше направил? Може би трябваше да се опита да си пробие път нагоре през ада на съсипаната Пъпна връв? Не — това щеше да завърши със сигурна смърт.
Кал се стичаше по гръбнака му, влизаше под мишниците. Беше навсякъде — около корема, обгръщаше слабините му. Тази чернота беше прекалено ужасна, защото не знаеше къде е, не знаеше колко още трябва да се издига, а въздухът му ставаше все по-малко…
Внезапно главата му се удари силно в нещо. Ударът изкара сълзи от затворените му очи, но същевременно го извади от обхващащата го паника. В първия момент си помисли — надяваше се — че може да е един от понтоните на Станцията. Но след като протегна ръка и опипа слепешком, осъзна, че е огромен дънер, засмукан от подвижните пясъци на Ал Суд. Поклати глава, за да я прочисти — поклати я толкова, колкото заобикалящата тиня му позволяваше — след това се оттласна от дънера, ориентира се и пак започна да се катери нагоре през заобикалящия го черен кошмар.
Лоугън беше напълно неподготвен за едно нещо — за силния, неумолим натиск на тресавището. Стисна го като в студено менгеме, опита се да изкара въздуха от дробовете му. За няколко секунди той остана просто да виси в калта, досущ на насекомо, запечатано завинаги в кехлибара, смаян от съкрушителното клаустрофобично усещане. Но тогава със силен ритник се оттласна нагоре, повличайки Тина за ръката. Почувства как ръката ѝ се движи напред-назад, когато и тя започна да си пробива път нагоре. Той стегна хватката си, преплете пръсти с нейните — някак си беше предусетил, че ако се разделят, това ще означава смърт и за двамата.
Държеше очите и устата си плътно затворени, опитваше се да не мисли за калта, която влизаше в ушите, и позволи на тялото си да намери свое равновесие, докато с мъка си пробиваха път нагоре. Държеше носа си чист, като издухваше по малко въздух на всеки няколко секунди — така продухваше ноздрите и освобождаваше излишния въздух от дробовете си. От време на време, докато гребеше със свободната си ръка, се удряше в клони и пръчки, хванати в плетеницата на Ал Суд; където беше възможно, ги използваше за ръкохватки или стъпенки, за да подпомогне изкачването им нагоре, като през цялото време стискаше Тина за ръката. Веднъж за малко не се оплете в ластарите на някакво подводно растение. Пребори се с паниката и го отблъсна, като продължаваше да внимава да поддържа равновесието си.
Общата им битка да излязат на повърхността, обединените им усилия сякаш правеха издигането по-лесно, отколкото щеше да е за всеки поотделно. Без ризи и панталони телата им се покриха с подобната на смазочно масло тиня, която им помагаше да се изплъзнат от коварните опити на тресавището да ги всмуче обратно. Въпреки това много скоро Лоугън усети ръката на Тина да трепери конвулсивно в неговата. Въздухът ѝ беше започнал да свършва.