Колко се бяха изкачили? Четири метра? Шест метра? В тази черна мътилка беше невъзможно да се определи. Напипа друг клон, използва го като ръкохватка, за да се изтегли нагоре, после го потърси с крак, за да се оттласне още веднъж. И неговите дробове започваха да парят. Трепкането на ръката на Тина стана по-настоятелно; трябваше да я стиска още по-силно, за да не ѝ позволи да се откъсне от него. Още няколко секунди и тя или щеше да си поеме дъх, или да изгуби съзнание. Той нямаше да може да продължи да я издига нагоре като инертна маса. Вече почваше да усеща как силите му намаляват. Скоро и двамата щяха да потънат надолу в безкрайния мрак и труповете им щяха да се присъединят към свитата на Нармер, която…
Изведнъж усети нещо странно. Свободната му ръка вече не трябваше със сила да си пробива път през гъстата каша на тресавището. Той преплете пръстите си още по-здраво с Тинините, придърпа я към себе си и с едно последно усилие се оттласна нагоре. В този миг главата му усети същата свобода като ръката — можеше да се движи по-свободно, без да е притисната от всички страни в калната прегръдка на Ал Суд. Докато плюеше кал и тиня, кашляше и вдишваше, издърпа Тина над повърхността. И двамата бяха покрити с черна тиня — приличаха повече на обитатели на тресавището, а не на сушата — но вече можеха отново да дишат свободно. Бяха стигнали повърхността.
Ковински беше повече от отчаян. Вече бяха минали повече от деветдесет секунди, може би дори две минути. Беше в добра форма, редовно тренираше, но въпреки това всеки атом в тялото му виеше за кислород. Той се забори още по-яростно с калта и тинята. Вече трябваше да е близо до повърхността. Трябваше! Сега очите му бяха широко отворени, не обръщаше внимание на болката. Все някаква светлинка трябва да прониква в този шибан пъкъл. Сигурно всеки момент нетърпимият мрак около него щеше да просветлее леко, после още малко, след това още малко и накрая… въздух!
Това беше единственото, което можеше да направи, за да не си отвори устата. Въздух, трябваше да се добере до въздух. Вече не усещаше как калта и тинята, и вонята проникват във всяко отвърстие и процеп, дори такива, които дори не подозираше, че притежава. Единственото, от което имаше нужда, беше въздух. Въздух!
Боже, беше толкова ужасно! Къде се намираше? Защо наоколо беше толкова черно? Защо още не беше изскочил на повърхността?
Докато махаше трескаво с ръце, те докоснаха нещо. С широко отворени, но невиждащи очи и с нос, от който се издигаха малки мазни мехурчета сред калта, той започна да опипва. Ръка, подмишница, глава. Човешки труп, на някой наскоро починал. Агонизиращият Ковински не му обърна повече внимание и продължи с усилие напред.
Сега блъскащите му ръце се удариха в нещо друго. Този път беше твърдо и гладко. Метал. Това беше — най-накрая беше стигнал до Станцията! Надеждата, която почти го беше напуснала, отново се посъживи. Още пет секунди или може би десет и ще се окаже сред печелившите. Протегна другата ръка и се опита да се ориентира в мрака, докато се готвеше да се издърпа нагоре и навън…
Тогава напипа нещо друго, закрепено към един от нитовете. Дебел къс материя, хлъзгава, с накъсани краища.
Действителността се стовари съкрушително върху му. Това не беше Станцията, а въздушният шлюз. Някак си, може би когато се блъсна в онзи дънер, беше изгубил ориентация в мрака. Беше се преобърнал и насочил обратно към дъното и към гробницата.
Не. Не! Това не може да е истина. Сигурно имаше халюцинации. Вероятно се дължеше на паниката и на липсата на кислород. Трябваше да пренебрегне тази илюзия, да се стегне и да поеме най-сетне тази сладка, сладка глътка въздух.
Той сграбчи металната колона, издърпа се нагоре, докато не я усети да се опира в гърдите му. Движенията му бяха бавни като на муха, попаднала в сладко, очите му бяха слепи — но това нямаше значение. Вече беше на повърхността. Трябваше да бъде. Отвори уста…
И за миг тя се изпълни с кал и тиня, пясък и вонлива гнилоч, по-стара и от най-старата гробница. Въпреки че вонята предизвика позиви за повръщане, изпадналият в безизходица Ковински извърши последното си действие на тази земя — вдиша я.
55.
Те избягаха от калния си затвор само за да се озоват сред един огнен свят. Притиснал Тина към себе си, Лоугън заплува около Станцията, като вдишваше въздуха на дълбоки, насечени глътки. Четири от крилата — Червеното, Кафявото, Бялото и Жълтото горяха. Огнени езици се стрелкаха изпод тежките гумирани брезентови покрития и поглъщаха противокомарните мрежи, които обгръщаха понтонните мостове като тънки копринени нишки. Лабораториите и медицинските помещения в Червеното крило горяха сякаш с особена ярост — надуваемият купол, който покриваше крилото, беше странно ален, осветен отвътре в дяволско оранжево. Докато Лоугън гледаше, огромна огнена топка изригна от купола, разкъса брезента и вдигна кълбящи се черни и пурпурни облаци, които погълнаха Гарвановото гнездо. Няколко лодки и едно от корабчетата с въздушен винт, както и други плавателни съдове бяха наобиколили Станцията и изстрелваха високи струи вода към пламъците. Но те се бяха разгорели толкова силно, а водата бе толкова недостатъчна — самото тресавище беше прекалено лепкаво, за да бъде изтласкано през помпите под налягане. Лоугън почувства по страните си горещината от пожара, който изпичаше останалата на сухо кал, и обърна глава.