Сега успя да различи и други фигури, които наполовина плуваха, наполовина пълзяха из тресавището към горящата Станция. Те бяха покрити със същата кафяво-черна тиня и беше невъзможно да бъдат разпознати, но Лоугън реши, че един от тях е Стоун, а друг — може би Итън Ръш. Сякаш се насочваха към Зеленото крило, където се помещаваха службите по поддръжка — бушуващият огнен ад още не беше стигнал до него. Лоугън ги последва, помъкнал изтощената Тина. Един воден джет, който обикаляше периметъра, ги забеляза и се приближи до тях. Качи ги и се насочи обратно към защитния брезент и убежището, което предлагаше пристанището. Лоугън благодари на водача и помогна на Тина да слезе на кея. Беше само по гащи, но с кората от кал, която го покриваше, можеше да е и със скафандър.
Пристанището беше сцена на едва удържан хаос. Екотът на раздаваните на висок глас команди, пищенето на алармите и ревът на двигателите беше трудно поносим. Въздухът беше гъст от задушаващия дим. Техници, лаборанти, общи работници и дори готвачи пристигаха на бегом от други райони на Станцията. На мнозина лицата и дрехите бяха изцапани със сажди. Хората носеха документи, храна и колкото бяха успели да спасят от скъпоценните артефакти в склада. Лоугън видя поне десетина кутии за улики, струпани в безредие до стената. Дори подобният на ковчег сандък, в който лежеше мумията на Нармер, всъщност мумията на Нитхотеп, напомни си той, стоеше в един ъгъл, леко килнат на една страна. Други забързано мъкнеха предмети към голямата лодка с въздушен винт, пристанала на близкия кей. Капитан Плаурайт крещеше заповеди, застанал до предния трап.
Междувременно неколцина мъже и жени, екипирани за извънредни случаи, тичаха в обратна посока към другите крила на Станцията. Очевидно търсеха изостанали. Мъж в бяла престилка, който носеше кутия за улики, се препъна в намотано въже и падна на колене, изпускайки кутията. Тя се отвори и се изсипаха скъпоценни камъни, пръстени, дребни украшения и множество златни статуйки. Всяка от вещите беше в найлонов плик с етикет. Портър Стоун се появи от нищото, клекна и започна да събира пръсналите се находки и да ги слага обратно в кутията с трескави, непохватни движения. Още беше целият в кал. Пот или по-вероятно сълзи се стичаха по бузите му и оставяха тънки бели ивички в кафеникавата кора.
Когато се огледа, Лоугън забеляза Валентино. Той говореше оживено с група пазачи. Лоугън инстинктивно пристъпи към тях. С периферното си зрение забеляза, че и Итън Ръш идва насам. Ръш, Стоун, Валентино — поне трима души от групичката в гробницата бяха успели да се измъкнат.
— Колко са жертвите? — попитаха Лоугън и Ръш в един глас, когато наближиха достатъчно Валентино.
Главният инженер ги погледна, от месестото му лице се стичаше кал.
— Не могат да ми кажат точен брой. Петнайсет, може би двайсет души са в капана на пламъците.
Някой хвърли бяла престилка на Лоугън. Той я облече и завърза колана.
— Всичко стана толкова бързо — обади се един от хората на Валентино. — Метанът се събрал в кухините под крилата и изведнъж избухна.
— Какво точно се е случило с метановата система? — попита Лоугън.
— Разрушена е — отговори един от мъжете.
— Не може ли да се затворят аварийните вентили? — обади се Ръш.
Валентино поклати глава отрицателно.
— Вече нищо не може да се направи. Единственият път към ръчното управление е през Червеното или Бялото, а и двете крила горят силно. Невъзможно е. Огнената стена наближава конвертора и резервоара. Разполагаме с четири, може би пет минути. След това е по-добре да сме далеч от тук.
— Как се случи това? — попита Лоугън, но още докато произнасяше думите, вече знаеше отговора.