Лоугън свали радиото.
— Итън — каза той с най-спокойния глас, който успя да докара. — Итън, трябва да вървим.
— Не! — отговори лекарят, без да се обръща. — Няма да я оставя. Няма да я оставя да умре… втори път.
— Лоугън! — боботеше тревожният глас на Валентино. — Резервоарът няма да издържи повече от минута. Последните лодки отплават…
Лоугън изключи радиостанцията и се обърна към Дженифър Ръш.
— Ваше Височество — заговори я той, — елате с нас.
Тя се обърна и зачервените очи го потърсиха, взряха се в него така, сякаш го виждаше за първи път.
— Вече може да напуснете това място — продължи той. — Вие сте свободна. Вие спечелихте.
За миг Дженифър Ръш залитна, сякаш от голяма умора. На лицето ѝ се изписа ново изражение — на несигурност и съмнения. Тя премигна, вторачила поглед в Лоугън.
— Джен — обади се Ръш. — Той е прав. Стига толкова. Дръпни се от дупката. — И тръгна към нея с протегнати ръце.
Внезапно Дженифър се завъртя към съпруга си. Когато го погледна, очите ѝ отново се замъглиха, а на устните ѝ заигра странна усмивка.
— Дупката — изрева тя с пронизителен, писклив глас. — Черният бог на най-дълбоката дупка ще го грабне, а крайниците му ще бъдат запратени в най-далечните ъгли на земята. — И тогава със звук, който можеше да бъде както победен вик, така и вопъл на отчаяние, тя запрати металната туба върху бетона между нея и нейния съпруг.
Лоугън веднага побягна, но беше повален на колене от силата на взрива. Почувства, че нещо мокро падна върху гърба му.
— О, не — измърмори.
Надигна се със залитане на крака и без да поглежда назад, се затътри колкото можеше по-бързо по понтонния мост и през разрушените коридори на Зеленото крило. Пушекът сега беше толкова гъст, че едва виждаше.
Като по чудо пристанището сега беше празно, макар преди десет минути да гъмжеше от хора. Всички плавателни съдове бяха изчезнали. По пътеките, пода и кейовете лежаха разпилени в безредие папируси, скарабеи, статуетки, пликове за улики, фигурки, монети, скъпоценни камъни, разпечатки, строшени кошници и безброй други неща, повечето от които безценни.
През все по-засилващият се рев на пламъците чу корабна сирена. Малка товарна лодка току-що се беше отделила от кея — последната, която евакуираше Станцията. Отвъд нея Лоугън успя да различи дългата редица плавателни съдове — някои големи, като двете лодки с въздушни винтове, други малки. Всички се бяха разпръснали в тресавището и се отдалечаваха толкова бързо, колкото то позволяваше.
Товарната лодка изсвири отново, зави и започна да наближава най-далечния кей. Инстинктивно Лоугън се наведе, напълни шепите си с пръснатите по пода съкровища и ги напъха в джобовете на бялата престилка. След това хукна по пътеката, прекоси вълнолома и скочи от края му в задната част на товарната лодка. Малкият плавателен съд се наклони, но бързо се изправи и последва дългия керван евакуиращи се съдове.
— Благодаря — изхърка Лоугън, опитвайки се да си поеме дъх.
— По-добре се наведи — отвърна щурманът.
Лоугън се сви в онова, което служеше за трюм: малко пространство, в което едва се побираха петте спасителни жилетки и туба с резервно гориво. В този момент със сила, която човек би си помислил, че е запазена единствено за Армагедон, Станцията зад тях се пръсна с рев, който можеше да събори небето и да разкъса планетата. Небето и околността потънаха в мрак.
57.
Процесията от най-различни плавателни съдове се носеше на север в избледняващата следобедна светлина. Най-накрая бяха излезли от адското тресавище Ал Суд и пътуваха към горните прагове на Нил.
Дали съдовете щяха да се опитат да преодолеят праговете и да се насочат към самия Египет, или щяха да пристанат някъде, за да прехвърлят товара си на камиони или самолети — Лоугън не го беше грижа. След като се премести от товарната лодка на една от големите лодки с въздушен винт, той беше прекарал пътуването в мрачно мълчание. Завит в грубо корабно одеяло, гледаше преминаващите природни картини, без всъщност да ги вижда. Общото настроение на лодката сякаш съответстваше на неговото: шок, скръб, несигурност. Хората се събираха на малки групички и разговаряха тихо, за да се утешават взаимно.
Лоугън се размърда, когато слънцето започна да залязва. Изправи се, остави одеялото настрана и отиде на палубата. През цялото време досега нито веднъж не се беше обърнал да види димящите разрушения, останали зад тях. И сега не го направи. Вместо това тръгна към предната част, за да потърси кафе. Намери в тесния камбуз на носа. Вътре бяха Валентино и неколцина от хората му, застанали в кръг около кафемашината. Италианецът му кимна и безмълвно му подаде малка чаша еспресо.