— Разбира се — кимна Лоугън. — Особено ако ми даде известна представа защо съм тук.
Двамата минаха край още канцеларии, лаборатории и складове за оборудване. Лоугън бързо загуби представа къде се намира в тази прилична на лабиринт вътрешност. Разминаваха се с учени в бели престилки и плещести брадати мъже с ботуши и каубойски шапки.
— Общи работници — каза Ръш, сякаш това обясняваше всичко.
Пресякоха друга лежаща на понтони алея, обгърната от матов найлон и противокомарни мрежи, която се издигаше на сантиметри над тресавището. Лекарят мина през друга импровизирана стена от найлонови ивици. Лоугън го последва. Попаднаха в просторно помещение. Покрай едната жълта стена бяха подредени в редица гардеробчета. Вероятно над двайсет и боядисани по военному в сиво. Покрай срещуположната стена беше подредено оборудване: сървъри в метални стойки, осцилоскопи, най-модерни сонари и ехолоти, и още десетина по-екзотични апарата. Захранващи тръби, електрически кабели и проводници за данни се промъкваха по пода и се събираха в центъра на огромното пространство, където в пода беше изрязан голям кръгъл отвор. Подобният на кладенец отвор беше заобиколен от перила и уреди.
— Това е Жълтото крило — обясни Ръш с нотки на гордост в гласа и махна с ръка, за да обхване всичко наоколо. — Тук са разкопките.
Той го поведе към центъра на помещението. Лоугън го последва, като избираше внимателно пътя си между проснатите навсякъде кабели. Няколко души стояха около отвора: някои следяха уреди, други във водолазни костюми седяха по пейките и разговаряха тихо. Жена в униформата на милосърдна сестра седеше в малък медицински център и пишеше нещо на лаптопа си.
Лоугън се приближи до отвора и надникна предпазливо. Диаметърът беше поне два метра и половина. Виждаше кафеникаво-зеленикавата повърхност на Ал Суд на не повече от четирийсет и пет сантиметра под краката си. До носа му стигна миазмената воня, която се надигаше от отвора, подобна на дъх от зловонна уста. Две стълби се спускаха в сумрачните дълбини заедно с няколко дебели кабела.
Ръш кимна към отвора.
— Нашият интерфейс с тресавището. Наричаме го Търбуха.
— Търбуха?
Ръш се усмихна мрачно.
— Много подходящо, не мислиш ли?
Лоугън трябваше да се съгласи, че е прав.
В далечния край на Търбуха имаше голям плосък монитор, свързан с група процесори. На екрана се виждаше нещо, което на Лоугън му заприлича на кръстоска между шахматна дъска и билет за някаква чуждоземна лотария: мрежа от квадрати, десет на десет, в различни цветове. В някои от квадратчетата се виждаха странни символи, в други — малки емблеми и изречения. Трети бяха празни.
До монитора стоеше професионална стълба на колелца, от онези, които се използваха в супермаркетите за попълване на лавиците. На върха ѝ бе стъпил, скръстил ръце на широките си гърди, мъж с пура в устата, въпреки че навсякъде бяха наслагани знаци за забрана на пушенето. Беше плешив и темето му лъщеше като платинено под светлините на големите прожектори на хирургическия сателит. Мъжът беше прекарал толкова години на слънце, че кожата му имаше цвета на тютюн. Макар да не беше по-висок от метър и петдесет и два, излъчваше самоувереност и властност.
Доктор Ръш заобиколи Търбуха и се спря в основата на стълбата.
— Франк? — подвикна той нагоре. — Тук е човек, с когото искам да те запозная.
Мъжът на подвижната стълба погледна надолу към тях. След това огледа внимателно помещението, сякаш да се увери, че всичко е под контрол. Останал доволен от огледа, той се спусна по стълбата, пафкайки пурата си.
— Джереми, това е Франк Валентино — представи го Ръш. — Шеф на разкопките.
Валентино извади пурата от устата си, огледа замислено влажния ѝ край, пъхна я обратно на място и протегна месестата си ръка.
— Франк, запознай се с Джереми Лоугън — продължи Ръш. — Пристигнахме заедно снощи.
Погледът на Валентино изрази по-голям интерес.
— Да, чувал съм за теб — отбеляза той. Гласът му беше забележително дълбок и говореше без акцент. — Ти си докторът, който се занимава с привидения.
За миг Лоугън замръзна на мястото си. След това рязко протегна ръце с длани към Валентино и се наклони към него.
— Бау! — подвикна.
Валентино отскочи назад.
— Майчице божия! — измърмори той и се прекръсти.
С периферното си зрение Лоугън видя, че Ръш се мъчи да сдържи смеха си.
Зад тях, заглушавайки тихия разговор на инженерите и водолазите, се чуваше пукотът на работеща радиостанция и гласове, които се носеха от далечния край на монитора. В този момент се разнесе отново: