Доловил нечие присъствие в кабинета, лекарят изключи диктофона и се обърна. Лоугън се стресна от гледката: лицето му беше сиво, очите му — подпухнали и зачервени. Изглеждаше така, сякаш беше плакал.
Ръш се усмихна леко.
— Джереми, заповядай, седни.
— Добра работа — похвали го Лоугън.
Усмивката избледня.
— Интересен начин да посрещаш гости, нали?
Лоугън кимна.
— Да, да станеш свидетел на подобно произшествие…
— Произшествие — повтори Ръш. — Още едно произшествие. — За миг се замисли и потъна в мълчание. След това лицето му леко се проясни. — Съжалявам, че трябваше да ме видиш… такъв.
— Ти спаси човешки живот.
Ръш махна с ръка, сякаш искаше да отпъди подобна мисъл.
— От преживелицата с жена ми се занимавам само с хора, които са измамили смъртта. Тук за пръв път се наложи да се справя с извънредно положение и пациент в смъртна опасност, откакто… откакто докараха Дженифър в спешното отделение на болница „Провидънс“. Не знаех, че ще ми се отрази по такъв начин. — Той замълча и погледна Лоугън. — Джереми, не бих го казал пред никого другиго, но се надявам Портър Стоун да не е направил грешка, като ме взе за главен лекар на експедицията.
— Не е направил грешка. Избрал е отличен лекар. Ще поживеем и ще видим, но се надявам, че това ще си остане единственото произшествие, с което ще се сблъскаш. А сега, какво ще кажеш да обядваме, преди да се изправя пред Тина Ромеро?
Друга, вече искрена усмивка, се появи на лицето на Ръш.
— Дай ми пет минути, за да довърша доклада. След това съм на твое разположение.
11.
Кабинетът на Кристина Ромеро се намираше в Червеното крило — контейнерната постройка, предназначена за медицинския център и различните лаборатории. Той напомни на Лоугън за неговия собствен кабинет у дома в „Йейл“: чист и подреден, пълен с дълги метални лавици, на които са подредени книги по азбучния ред на авторите и по тематика. Голямото писалище в центъра на помещението беше затрупано от артефакти и бележници, но въпреки това някак си успяваше да изглежда подредено. Още артефакти бяха струпани покрай задната стена в пластмасови кутии, грижливо етикетирани. На другите три стени висяха няколко дипломи и копия от щампи: на една египетска фреска, на „Регулус“ от Уилям Търнър, и странно защо — едно много детско изображение на сфинкса.
Ако кабинетът му беше смътно познат, то самата доктор Ромеро се оказа истинска изненада. Беше слаба и много млада — на не повече от трийсет. Лоугън изведнъж осъзна, че беше очаквал да види разчорлена възрастна жена в спортен екип — един женски Флиндърс Питри. Ромеро беше пълната противоположност на тази представа. Беше с джинси и черно поло с навити до лакътя ръкави. Черната ѝ леко къдрава коса се спускаше до раменете. Сресана на път в средата, тя ограждаше лицето и донякъде напомняше на фараонска корона. Когато Лоугън влезе, Ромеро седеше зад бюрото си и беше погълната от задачата да напълни писалката си от шишенце с тъмносиньо мастило.
Той възпитано почука по касата на вратата. Ромеро подскочи от изненада и едва не изпусна писалката.
— Мамка му! — изруга тя и измъкна хартиена носна кърпичка, за да избърше разлятото мастило.
— Съжалявам — извини се Лоугън от вратата. — Надявам се, че не се накапахте.
— Това не е важно — вдигна тя рамене, — но можех да съсипя това. — Ромеро вдигна писалката във въздуха, за да я види. — Знаете ли какво е? „Паркър Синиър Дуофолд“ в китайско жълто, от 1927 — годината, когато започва производството. Много рядък екземпляр. Вижте — има жълто дори по резервоарчето, преди да почнат да ги правят черни. — Тя я размаха към него като палка.
— Много впечатляващо — кимна Лоугън, — макар че аз винаги съм предпочитал „Уотърман“.
Тя остави писалката на плота.
— Със сребърното покритие?
— Не, „Патришън“.
— О! — Тя зави капачката на писалката и я прибра в джоба на джинсите. След това стана и му протегна ръка.
Ръкостискането му каза повече за нея, отколкото обстановката в кабинета ѝ. Той задържа ръката ѝ съвсем малко по-дълго от обичайното.
— Какво искате? — попита направо тя. — Досега не съм ви виждала наоколо.
— Това е, защото пристигнах снощи. Казвам се Джереми Лоугън.
— Лоугън? — Тя сбръчка чело.
— Имаме среща.
Лицето ѝ се проясни.
— О, да, разбира се. Вие сте онзи с духовете… — Жената замълча, но зелените ѝ очи проблясваха весело.