— Зениците са неподвижни и разширени — докладва наблюдаващата сестра.
Лекарят обаче не обърна внимание, а сърдечният му масаж ставаше все по-бесен и отчаян.
Шумът в травматологичната зала, който беше започнал да става все по-трескав, сега захвана да отмира.
— Нулева сърдечна дейност — обяви сестрата.
— По-добре да я обявиш — повтори Корбин.
— Не! — озъби се лекарят.
Всички в помещението се обърнаха към него, доловили отчаянието в гласа му.
— Итън? — попита учудено Корбин.
Но вместо да отговори, лекарят започна да плаче.
Всички в помещението се умълчаха, някои гледаха неразбиращо, а други отместиха от неудобство погледи. Всички, освен един от стажантите, който отвори вратата и тихо закрачи по коридора. Лекарят, който продължаваше да плаче, знаеше къде отива. Отиваше да донесе саван.
1.
Три години по-късно
Джереми Лоугън, израснал в Уестпорт, а сега преподавател в „Йейл“, смяташе, че познава родния си щат Кънектикът. Участъкът обаче, през който караше в момента, му се стори като откровение. Пътуваше в източна посока от Гротън — следвайки указанията, получени по имейла, беше завил по ЮС 1, а малко след Стонингтън излезе на ЮС 1 Олтърнейт. След като прегърна сивото атлантическо крайбрежие, мина край Викютекук, пресече мост, който изглеждаше толкова стар, колкото и самата Ню Ингланд, след което направи остър завой надясно и пое по добре павиран, но необозначен на картата път. Хотелите и минимоловете изведнъж останаха някъде назад. Мина покрай заспало заливче, в което се полюшваха закотвени лодки за лов на омари, а след него навлезе в не по-малко заспало селце. Въпреки вида си то беше истинско село, работещо село, със супермаркет, железария и епископална църква с висок шпил, поне три пъти по-висок от кулата, и къщи, покрити със сиви дървени плочки, оградени със спретнати, боядисани в бяло дъсчени огради, заковани за колове. Нямаше тежки джипове, нито автомобилни табели от чужди щати; хората по пейките и по фасадните прозорци му махаха, докато минаваше. Априлското слънце беше силно, а чистият морски въздух свежо пощипваше. Указателна табела, която висеше на касата на вратата за пощата, го информира, че се намира в Пивенси Пойнт, население — 182 души. Нещо в мястото неустоимо му напомни за Хърман Мелвил.
— Карен — каза той, — ако беше видяла това място, никога нямаше да ме накараш да купим лятната къща в Хайенис.
Макар жена му да беше умряла преди години от рак, Лоугън още си позволяваше да разговаря от време на време с нея. Разбира се, обикновено, макар и невинаги, това беше повече монолог, отколкото разговор. В началото внимаваше да го прави, когато никой не можеше да го чуе. Но после онова, което беше възникнало като един вид интелектуално хоби, започна все повече да се превръща в занаят и вече не гледаше да бъде дискретен. Днес, като се имаше предвид с какво си изкарваше прехраната, хората очакваха от него да бъде малко странен.
На три километра и двеста метра след градчето, точно както гласяха указанията, тесен път се отклони надясно. Когато зави по него, Лоугън се озова в гора от редки иглолистни шубраци, растящи в песъчливата почва, които скоро отстъпиха място на светлокафяви дюни. Дюните свършваха пред метален мост, който водеше към нисък и широк остров, издаващ се във Фишърс Айлънд Соунд. Дори от това разстояние Лоугън можа да види, че на острова има най-малко дузина постройки, всички изградени от един и същ червеникавокафяв камък. В средата се разполагаха три големи пететажни сгради, които приличаха на спални помещения, подредени успоредно, подобно на плочки за домино. В далечния край на острова, отчасти закрита от различните постройки, имаше празна самолетна писта. А зад всичко това лежеше океанът и тъмнозелената черта на Род Айлънд.
Лоугън измина последния километър и половина, за да спре пред контролния пункт преди началото на моста. Показа разпечатката на имейла на пазача вътре, който се усмихна и му махна да минава. Една-единствена табела до контролния пункт, скъпа на вид, но без да се натрапва, гласеше просто ЦИО.
Той пресече моста, мина край последната постройка и зави в паркинга. Оказа се изненадващо голям: тук имаше поне сто автомобила и място за поне още толкова. Когато спря в един от очертаните правоъгълници, изгаси двигателя. Вместо да слезе, прочете още веднъж имейла.
Джереми,
Радвам се и изпитвам облекчение да чуя, че си приел. Също така оценявам, че можеш да проявиш гъвкавост, тъй като, както вече ти споменах, няма начин да се знае предварително колко време ще отнеме твоето разследване. Във всеки случай ще получиш заплащане за поне две седмици по тарифата, която си посочил. Съжалявам, че в момента не мога да ти дам повече подробности, но предполагам, си свикнал с това. Също трябва да ти кажа, че нямам търпение да те видя отново след толкова дълго време.